Дори да смяташе високомерието му достойно за коментари, тя предпочете да премълчи.
– Обади се на Соня. Обясни й, че нямаш нищо общо с Новия джихад на машините. Че и двамата сте жертви. Тя ще те изслуша.
– Да, знам, че ще го направи. Но за пръв път това няма да промени нищо. Вариантите ни за действие се изчерпват. Който и да стои зад това, си е свършил добре работата.
– Хмм – рече тя. – Никой план не е идеален. Трябва да потърсим слабостите му. Да ги използваме. Къде би трябвало да се намират?
Петрович затвори очи.
– Изморен съм, Тина. Твърде изморен, за да мисля. Снощи не можах да спя.
– Чух.
Тя може и да се чувстваше неловко от това, но не и той. Петрович издиша пара във въздуха.
– Мислех си… най-накрая всичко ще бъде наред. А я ни погледни.
Валентина цъкна с език.
– Ако свещеникът е замесен, раздялата ти с Маделин е част от схемата, нали?
Петрович примигна.
– Чёрт.
– Затова се обади веднага на Соня. След това ще задвижим нещата.
Тя го потупа по рамото и отиде да потърси останалите.
Останал сам в сумрака, включен към контакта на стената, за да зареди акумулаторите си, Петрович предпазливо осъществи връзката. Този път нямаше да има прехвърляне на съобщения през незащитената мрежа; той скри адреса си и се погрижи никой да не успее да го проследи. Можеше да постигне по-лесно това с играчката си, но магията пак щеше да се получи.
Тя не беше сама и й бяха необходими няколко секунди, за да забележи отворилия се на екрана й прозорец. Петрович активира обичайния си аватар, който щеше да изглежда като него, да копира движенията и израженията на лицето му, без да разкрива самоличността му, а за фон му беше избрал променящи се изображения.
Соня се беше облегнала на бюрото си и крещеше на някого на японски, замеряйки го от време на време с по някоя английска дума. Петрович можеше да прекара разговора през електронен преводач, но същността му беше повече от ясна.
Личната й охрана не само не беше успяла да го залови, а и беше изпуснала всички останали с него. Двама от мъжете бяха в болница след злополучната си среща с юмруците и краката на Маделин.
– Здрасти – каза Петрович. – Тук, долу.
Тя реагира със закъснение. Аватарът му я поздрави с вдигната ръка.
Соня погледна над монитора към обекта на своя гняв и го отпрати с няколко думи, едва прикривайки презрението си.
– Наемниците не помогнаха кой знае колко, а? – каза Петрович. – Точно в такива случаи помагат приятелите, които те насочват в правилната посока.
– Сам. Какво си направил?
Тя се отпусна в стола си.
– Не е това, което си мислиш.
Соня се наведе и отвори едно чекмедже. Съдържанието му остана скрито от Петрович, но не беше нужно да е гений, за да разбере какво се опитва да стори тя.
– Ти ли го направи? – попита Соня с равен тон.
– Не, не съм. – Той виждаше как мускулчетата над китката й помръдват, докато тя натиска следващата буква на мъничката клавиатура. – Виж какво: искам да ме изслушаш внимателно, което няма как да стане, докато се опитваш да накараш служителите си да открият физическото ми местонахождение. Никога няма да го намерят, което означава, че ще се наложи пак да крещиш. Затова се откажи и поговори с мен.
Тя неохотно облегна ръцете си върху бюрото.
– Ще те намеря.
– Може би. Но аз ще съм подготвен. Затова нека поговорим.
– Има само едно нещо, за което трябва да говорим, Сам: къде е бомбата?
– Няма бомба, Соня. Това е просто постановка.
– Ти каза, че е бомба.
– Сбърках.
– Ти? Сбъркал си? Мислех, че никога не грешиш.
Реалният Петрович отметна глава назад и се загледа в тавана.
– В моя защита искам да кажа, че не бях единственият заблуден. Но когато излязох от болницата, се върнах при контейнер нула за повторен оглед. Някой е влизал вътре много преди екипът по разчистването да се натъкне на него, и е нагласил всичко така, сякаш подрежда витрина.
– Какво… казах на Игуро, че никой не бива да го доближава.
– Да. Той ми предаде. Не му обърнах внимание. И добре направих. Соня, те – които и да са – ме чакаха. Трябваше да вземат бомбата, след като съм я видял, но преди да се убедя в автентичността й. Маделин се връщаше с гайгеровия брояч, когато те ми счупиха ръката, откраднаха ми играчката и отмъкнаха бомбата. Ако се бяха забавили с десет минути, щях да докажа, че в онзи цилиндър има толкова ядрено гориво, колкото има и в пръднята ми.
Тя прехапа долната си устна. Зъбите й бяха невъзможно бели.
– Иска ми се, ужасно ми се иска да ти повярвам. Изправена съм пред правдоподобно звучаща заплаха срещу Свободната зона, отправена от известна организация, която твърди, че притежава ядрено оръжие. Как очакваш да постъпя?