Тя се усмихна и му показа фигурка, която можеше да е както куче, така и кон.
– Може да ни потрябва по-късно. – Той погледна животното, преди да го залепи на таблото. – Както и да е. Да се върнем на Джихада – пророкът очаква ИИ да му се обади по мобилния. Едно бързо сканиране на района ми подсказа, че в клетката, откъдето идва джипиес сигналът, са активни много телефони. Аз бих могъл да се престоря на Джихада по-добре от всеки друг. Трябва само да прозвъня всичките, докато не открия точния телефон, след което пророкът ще ни очаква.
Валентина зави по „Норт Съркюлър“. Не си направи труда да даде мигач, просто завъртя рязко волана и изчака всичките четири гуми да възстановят контакта си с пътната настилка, преди отново да ускори.
– Значи, просто ще обикаляме вратите и ще чукаме?
– Горе-долу да.
– А после…
– Зависи от тях. Знаеш колко ме бива в преговорите.
– Хмм – рече тя. – Значи, предлагаш да оставим говоренето на теб?
Петрович сви извинително рамене.
– Нали ти казах, че нямам кой знае какъв план.
Празният път позволяваше движението с висока скорост и Валентина напълно се възползва от това. Тя натискаше спирачките само при заобикалянето на пешеходните островчета и кръговите движения.
– Тук ли е?
– Почти.
Тя знаеше много добре и кога е необходимо да станат невидими. Угаси двигателя и колата продължи да напредва тихо по уличката към високата двукрила метална порта.
– Това е училище – каза Люси.
Портата беше полуотворена. Един голям бял, поръждясал ван беше паркиран напречно пред главния вход, сред море от начупени стъкла и гилзи. По цялата предна стена над фоайето на сградата имаше начупени прозорци. Тук бяха прибирали телата в чували и им бяха слагали етикети – нарисуваните със спрей номера почти не се виждаха под зимното слънце.
– Значи, не е било маркирано за ремонт.
Те спряха в покрайнините на паркинга, доста далеч от сградата.
Валентина дръпна ръчната спирачка.
– Сигурен ли си в това?
– Никакви изненади. Всичко се върши на открито. Те са повече от нас и не знаем дали са въоръжени. – Петрович отвори вратата и почувства хапещия студ с голите си глезени. – Ще се справим.
Четиримата тръгнаха рамо до рамо през празния паркинг към входа.
– Първи етаж. Те ни наблюдават – каза Маса с равен тон. – Значи, тези хора от Новия машинен джихад… луди ли са?
– Луди за връзване. Джихадът е техният бог, който те вярват, че ще възвести епохата на изобилието и спокойствието под благия си всевиждащ поглед. Не е чак толкова глупаво, колкото някои други религиозни системи, за които се сещам – тази поне е правдоподобна. – Той сви устни. – Ако не се брои фактът, че техният бог беше луд и аз го убих.
Петрович се поколеба дали да не отвори вратата и да я задържи за останалите. Накрая просто мина през счупеното стъкло и тръгна по хрущящите стъкла в затъмненото фоайе.
– Да. Тук съм! – извика той и зачака някой от Джихада да се появи.
Останалите се приближиха до него. Валентина свали калашника от рамото си и го залюля в ръката си.
Точно когато търпението им започна да се изчерпва и той почти беше пробил с едно парче стъкло тока на ботуша си, в далечината се появи някаква фигура, която едва се виждаше през малкия прозорец на двукрилата врата.
Тя – по начина, по който се движеше, изглеждаше като жена – явно не бързаше. Петрович кимна към вратата и Маса и Валентина се съсредоточиха върху другите входове. Люси посегна към джоба си.
– Спокойно, всичко е наред. Никой не е започнал да стреля по нас все още.
Петрович й се усмихна насърчително, или поне така се надяваше; всъщност се получи нещо като гримаса.
Жената застана неподвижно, разтворила двете крила на вратата. Тя беше облечена с мръсен работен комбинезон и косата й беше прошарена – приликата й с Външните беше толкова голяма, че реакцията на Валентина беше предвидима и машинална. Петрович почувства нужда да застане между дулото на автомата и посрещачката им.
– Искате среща с пророка на Новия машинен джихад? – попита тя.
– Тъй като аз съм първородният вестител на епохата на машините, всъщност съм убеден, че той иска да се срещне с мен.
– Елате тогава. Всички.
Тя се понесе пред тях, оставяйки след себе си шлейф от мирис на желязо и пръст. Пое по дългия коридор – по стените му между вратите на класните стаи висяха дъски за обяви и детски рисунки в найлонови обвивки – и влезе в големия, отекващ спортен салон, осветен само от лампите на високия му таван.