Когато влязоха, мърморенето на – богомолците? последователите? – утихна. Петрович мина между хората, които седяха на студения твърд под, белязан с цветни линии и черни следи, и се насочи към предната част, където се виждаше един празен стол.
Не беше празен – на седалката лежеше черен телефон, опрян на облегалката.
За да направи нещата по-интересни, Петрович го накара да светне, докато се приближаваше към него. Зад гърба му се чу шум, когато напрегнатите тела на последователите на Джихада се наведоха едновременно напред.
Но бомбата не се виждаше никъде. Когато се огледа, той установи наличието на трескава активност във и около сградата, като шумовете бяха отчасти приглушени от железобетонните стени. Жената, която ги беше посрещнала на входа, продължи да върви напред, оставяйки групичката им при стола. Тълпата от около двеста джихадисти прехвърли вниманието си от телефона към тях.
– Не казвайте нищо. Аз дори няма да се усмихвам.
– Сам – каза Маса.
– Това е…
– Комуникаторите на костюма ми се активираха – каза тя.
Ръката й вече беше на кръста, посягайки към пистолета.
Петрович също бръкна в чантата си за своя.
– Чёрт. Очевидно не сме единствените, които четат метаданните.
– Какво не е наред? – попита Люси.
– ЦРУ. Наблизо са. Какво казват?
– Променили са кодовете. Знам само, че за първи път от единайсет месеца получавам сигнал.
– Ако разполагах с Майкъл, щях да разбия кодовете, за локализирам предавателите и да действам преди тях. – Той погледна отново към високите прозорци, след това към вратите в четирите ъгъла на залата, търсейки външна стена. – Тези двете водят навън. Имайте го предвид, когато се наложи да бягаме.
– Вижте ренегата! Погледнете предателя, който беше избраният син на новата ера!
– Ах, пиздец. – Петрович отпусна рамене. Обърна се и видя приближаващия се към него пророк, увит в дрипаво перде, което му служеше за роба. Под него мъжът беше облечен доста оскъдно: чифт торбести шорти и нищо друго. – Да, виж какво. Бях си приготвил доста дълга реч, пълна с префърцунени думи, за да те убедя в добрите ми намерения и да те светна за факта, че са те измамили малко по-фино, отколкото смятам да го направя аз. Но това беше преди американските ни приятели да решат да се появят.
Пророкът не показа с нищо, че е чул думите му.
– Ти се опълчи веднъж на Новия джихад на машините. Дойде да се покаеш и да потърсиш прошка за гнусните си престъпления?
Той се закани с кокалестия си пръст на Петрович и тогава се видя, че докато върви, се подпира на огромен кован гаечен ключ, дълъг цял метър.
– Заткнись на хуй, конь педальный. Всеки момент ЦРУ ще нахлуе тук, за да ви изпържи задниците, и единственият начин да ги спра е, като им покажа, че нямате никаква ядрена бомба, която сте скътали някъде тук.
– Силата на мълнията ще порази мечовете на неверниците – каза пророкът с проблясващ на челото мазен знак. – Така е било предсказано.
– А онзи, с когото говориш по този телефон – изкрещя Петрович право в лицето на пророка, грабвайки уреда от стола, – е толкова Новият джихад на машините, колкото е и ёбаный папа. Прецакали са те, прецакали са всички ви. Няма никаква бомба. Няма никакъв Джихад. И Майкъл не е оживелият Джихад.
– Сам…
– Все още – продължи Петрович, канейки се да добави „не е“. Но думите бяха дошли от Маса, която вадеше пистолета си. – Какво?
– Внезапно всичко утихна.
– Ёбаный в рот. – Петрович все още държеше телефона в ръката си. Той каза на Люси: – Дръж! – преди да удари силно пророка с лявата си ръка.
Дъгата от яркочервена кръв увисна за миг във въздуха, преди да цопне заедно с пророка на земята.
– Най-далечната врата. Тичайте.
Върху металната рамка беше залепнало парче плът и някъде дълбоко в него се появи усещането, че пророкът не беше единственият пострадал.
Настъпи внезапно раздвижване. Джихадистите се надигнаха като един, но имаше и нещо друго – по пода се плъзнаха дискове, напомнящи хокейни шайби. През вратата нахлуха облечени в черно безлики фигури и застанаха в готовност.
Дисковете се взривиха, разпръсвайки вълна от шум и светлина: хората падаха, залитаха, пищяха. Не и Петрович, който бе примигнал точно навреме, нито Маса, която бе подготвена за тактиката, в която самата тя беше обучавана. Валентина беше прикрила очите си твърде късно, но Люси изобщо не беше гледала, докато се опитваше да напъха на сигурно място подхвърления й телефон.
Взривовете я накараха отново да подскочи. Телефонът се изплъзна от ръката й и полетя във въздуха. Тя се протегна да го хване и пръстите й се сключиха около него в момента, когато Валентина залитна към нея. Двете се стовариха едновременно на земята в объркана купчина от крака и ръце. Една от ръцете стискаше малък черен мобилен телефон.