Валентина се облегна запъхтяна на стената.
– Ванът. Бомба. Във вана. Той потегли.
– Чёрт. Маса?
Тя нададе гневен вик, изпълнен с отвращение, ненавист към самата себе си и омраза, който продължи да звучи дълго след като ехото му затихна. Но не стреля. Дори не погледна назад.
А Петрович за миг се изпълни с огромна гордост заради нея.
16.
Когато излязоха отвън, Валентина вече се приближаваше с колата. Люси седеше на пасажерското място, като продължаваше да стиска телефона с две ръце в скута си.
Гумите блокираха и се плъзнаха с пушек по асфалта и колата спря точно пред Петрович. Маса сякаш се озова на задната седалка още преди вратата да се отвори и на Петрович му се наложи да пропълзи с усилие вътре.
Тъкмо беше вдигнал краката си от земята, когато Валентина скочи върху педала за газта. Маса го сграбчи и попречи на падането му, а вратата се затръшна от само себе си.
Ванът беше изчезнал, макар над портата да се носеше облак синкав дизелов пушек. Остатъците от Джихада продължаваха да тичат наоколо, макар стрелбата да беше спряла. Някои като че ли обикаляха в кръг, докато други препускаха право към високата ограда, заобикаляща училищния двор, без да ги е грижа за бодливата тел, с която щяха да се сблъскат, когато се изкатереха отгоре й. Други се бяха насочили към портата и им пречеха.
Валентина зави наляво, надясно, още по-надясно, след това рязко наляво, като не спираше да натиска клаксона. Успя да не удари нито един човек, докато стигнат до блокирания от хора изход.
Тя натисна рязко спирачката, запращайки всички напред – с изключение на Люси, която си беше сложила колана – и предният прозорец беше затулен от нечий гръб. Стъклото изскърца, но колата се беше движила достатъчно бавно, за да не поддаде то. Така че Валентина продължи напред, без да има видимост, докато в един момент не завъртя волана рязко надясно и тялото не се изсипа на земята.
– Тина.
– Какво?
Петрович погледна през задния прозорец към търкалящия се по земята човек и бавно отмести поглед.
– Знам, знам. Някой ще си плати за това.
– Къде е ванът?
Валентина бе подкарала колата на юг и се движеше с максимална скорост.
– Да. Чакай малко. – Той провери телефонната мрежа и откри един движещ се сноп сигнали на успоредния на тях път. Направи справка в картата. – Намират се на Хендън Уей, пътуват право към центъра. Можем да ги изпреварим. Тук надясно, след това наляво по А5.
Когато увеличи, за да получи по-добра картина, той видя, че „Ошикора Комюникейшънс“ са формирали гореща точка, която се местеше на север. Определи вектора на движението и това, което видя, не му хареса.
Всички се движеха по-бързо от вана. Тяхната кола щеше да го засече около Суис Котидж. Но охраната на Ошикора щеше да се натъкне на него горе-долу по същото време. Ванът беше стар и той не можеше да хакне навигационната му система. Нито можеше да спре колите на никейджин. Като че ли изходът от преследването беше неизбежен.
– Ако можеш да караш по-бързо, без да ни убиеш, давай.
Той хакна комуникациите на Ошикора и се заслуша за кратко – достатъчно, за да разбере, че те знаят накъде са се запътили. Всичко се объркваше.
– Добре, чуйте ме. Оказва се, че скоро ще се сблъскаме с войниците на Соня, които като че ли знаят точно къде се намира ванът и накъде е тръгнал. Това не ми харесва. Подобно нещо не се постига с обосновани предположения и подсказва за притежаването на някаква тайна информация, което ме кара да се чувствам адски неудобно.
Маса преброи патроните, които бяха останали в пълнителя й.
– Смяташ ли, че е замесена в това?
– Определено знае повече от онова, което ми казва. Люси, подай ми телефона на Джихада.
Тя не реагира веднага и Петрович трябваше да се пресегне, за да го вземе сам.
– Онзи мъж – каза Люси. – Ние просто…
– Да. Никой не е казал, че не е гадно или че не е трябвало да спираме заради него, или че преди всичко не е трябвало да го прегазваме. Или че едно малко късче от нас не умира всеки път когато извършим поредната жестокост. Дори няма да подхвърля, че онова, което правим, е много по-важно от живота на някакъв си скапан луд джихадист. – Той натисна няколко бутона и влезе в регистъра на обажданията на телефона. – Днес ще направим някои неща, които изобщо няма да са красиви, благородни или щедри. Но предпочитам всички вие да останете живи тази нощ, ако нямаш нищо против.
След това се съсредоточи изцяло върху телефона, прекарвайки номерата през програма за търсене – той им се беше обадил последен, и номерът на предишното обаждане беше различен от този на по-предното. И така нататък. Всеки един бе на случаен, еднократен акаунт, като онези, които използваше самият той. Нищо нямаше да научи от тях.