Тя допря слушалката до бомбата.
– Нали се сещаш – каза той и стомахът му се сви при тази мисъл, – че когато набирах наслуки, докато се опитвах да се свържа със специалния телефон на Джихада, можех да попадна първо на този.
– Тогава щяхме да имаме един голям кратер и никакви отговори – отвърна тя, сякаш това беше нещо най-обикновено.
– Ще се залавяме ли за работа? Игуро започва да става нетърпелив.
Тя погледна към мъжа, който стоеше до задната врата на вана.
– Може да стои наблизо, ако иска. С тези размери цилиндърът може да побере седемдесет и пет до сто килограма експлозив. Безопасното разстояние е половин километър.
– Да, добре. – Петрович се наведе към задната част на вана и извика над оплешивяващата глава на Игуро: – Маса?
– Какво има?
– Двете с Люси може да се поразходите малко. Поне до края на улицата – до самия край.
Тя се приближи, озадачена.
– Нали каза, че…
– По-добре да сме подготвени. Шестото чувство на Тина се обажда, а мен почват да ме ядат някакви съмнения. Само защото вътре няма две бучки уран в подкритично състояние не означава, че не може да съдържа достатъчно количество С-4, което да изпрати всички ни в орбита.
Игуро се намръщи.
– Петрович-сан, да не би да казвате, че все пак бомба има?
Петрович направи физиономия.
– Може би. Ако искаш да изтеглиш хората си, Тина предполага, че петстотин метра са достатъчни.
– Какво ще ви попречи да отнесете бомбата, след като се отдалечим?
– Искаш да кажеш освен стълба от уличното осветление, който лежи върху вана, чийто двигател простреляхме преди малко? Или че ще трябва да я носим до колата на Тина пред очите на всички, след като сме изоставили Маса и Люси? Да видим… – Петрович перна Игуро по тила. – Ёбаный стос, човече.
Игуро отстъпи, отблъсвайки ръката на Петрович.
– Ще остана, за да ви наглеждам. Госпожица Соня би очаквала това от мен.
– Погребението си е твое. Не че ще остане кой знае какво за погребване, но поне ще стане бързо. – Той впери поглед в Маса. – Махни момичето от тук. Веднага ще разбереш, ако стане нещо притеснително.
Маса отиде до мястото, където стоеше Люси, хвана я за ръката и я отведе надалече. Петрович ги изпрати с поглед, след което клекна до Валентина.
– Сега вече сме готови.
Жената притисна ключа към първия болт и бавно започна да го развива.
– Ти също трябва да отидеш с тях – каза тя.
– Нямам намерение да го правя.
– Ти си важен. – След като се появиха два милиметра резба, тя спря да развива и се прехвърли на следващия болт. – Аз съм заменима.
– За мен си важна. Така че млъквай и се концентрирай.
Тя кимна и с лек намек за усмивка се наведе и доразви последователно болтовете. Игуро гледаше напрегнато, като предвидливо не се обади.
– Моля те, притисни плочката с дланта си. Натискай, докато не ти кажа.
Петрович направи каквото му беше казано. Капакът леко хлътна под натиска му. Валентина разви болтовете и ги подреди на пода на вана, до коляното си. После отново се наведе напред, стиснала фенерче в ръката си, и очите й се изравниха с контролния панел.
– Сега отпусни съвсем леко. Позволи му да се надигне.
Той програмира китката си да помръдне с половин милиметър.
– Още.
Тя се взря напрегнато в тъмния процеп, след което порови в куфара си за маркер. Махна капачката му със зъби и отбеляза една зелена точица на малко разстояние от отвора.
– Защо?
Валентина изплю капачката на маркера зад гърба си.
– Има механичен пресостат. Не съм убедена какво е предназначението му, но предпочитам да не го активирам. – Тя извади ножче с тънко острие и изключително внимателно го пъхна под капака над зелената точка, използвайки само върховете на пръстите си. Когато остана доволна от позицията му, тя използва изолирбанд, за да го застопори на мястото му. – Готово. Вдигни капака.
Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Петрович най-накрая успя да го подхване с ноктите си и внимателно го махна.
И когато най-после успя да види какво има вътре, той си пое рязко дъх.
– Чёрт.
В цилиндъра имаше блокче стиропор, в който бе изрязан малък правоъгълник. В него бе напъхан мобилен телефон, от който излизаха преплетени червени и жълти жици, които се скриваха отдолу. Около него бяха натъпкани плътни найлонови пликове, съдържащи блокчета от нещо, което приличаше на маджун.
Около половината блокчета бяха пронизани през средата от сребърна тръба, която стигаше почти до жиците.
– Както сам каза – рече Валентина, – лоша работа.