Той провери поляритета на батериите за последен път и преряза жиците, първо червената, след това черната. Валентина отново ги обезопаси с изолирбанд и Петрович най-после се отпусна на пода.
– Няма да мога да си изкарвам хляба с това.
Той изпусна дъха си, който беше сдържал през цялото време, а Валентина се задоволи с разрошването на косата му.
– Ние обезвредихме бомба. Разполагаме с доста пластичен експлозив и детонатори. На всичкото отгоре – каза тя, като вдигна телефона, издърпвайки останалата жица – имаме и това.
– Да. Имаме го. В комплект с мъничък проблем обаче. – Той взе телефона от нея и прегледа регистъра на обажданията. – Ще ни трябва малко повече време, за да възстановим мрежата и всичко, което зависи от нея, отколкото ни беше нужно, за да я сринем.
– Обясни.
– Има едно хлапе – американче – което нарича себе си Анархия. Написал е вирус, за който може и да съм му помагал от време на време, без да се издавам. Сега го е пуснал в някакви правителствени компютри, чиито сървъри веднага гръмнали. Всеки път, когато се рестартират, вирусът на Анархия се активира и отново ги срива – все още го чистят. И очевидно никой все още не се е усетил, че той може да бъде модифициран така, че да остане латентен в системата. Макар да не е от онези, които не може да се засекат, пак си остава невидим – трябва да знаеш какво търсиш.
– Скапал си интернетите. Това ли искаш да кажеш?
– Горе-долу. – Петрович сви рамене. – Времето ме притискаше, затова осребрих всичките си чипове наведнъж. Ако играчката беше в мен, можех да се свържа с най-близкия сателит. И сега, в този критичен момент, всички хора, които могат поне да се опитат да оправят нещата, са изолирани вкъщи.
– А ние сме изолирани тук. – Тя извади шперплата с батериите и го остави зад гърба си. – Не можем да се обадим на приятелите ни, на враговете ни, на който и да е в широкия свят. Не можем да кажем на никого, че няма бомба, нито да им представим доказателства. Не можем да открием кой е направил бомбата и защо.
– Значи, можем да разчитаме само на себе си. Това не би трябвало да ни спира, нали?
– Този път може и да ни спре.
Тя започна да издърпва детонаторите един по един и да трупа експлозивите като стена.
Петрович отиде в задната част на вана и седна там, провесил крака навън. Той потупа с ръка мястото до себе си.
– Игуро, ела да седнеш.
В далечината се виждаха групичката охранители на Ошикора и двете мънички фигурки на Маса и Люси. Той им махна с ръка, че всичко е наред.
Игуро предпазливо седна до него, несъзнателно копирайки езика на тялото му.
– Все още мога да съобщя на госпожица Соня. Тя ще отмени извънредното положение и ще ви оневини.
– Както вече ти казах, тя отдавна го знаеше. – Петрович се намръщи. – Да разбирам ли, че вече не възнамеряваш да ме арестуваш или да опиташ нещо също толкова притеснително?
– Не виждам смисъл. Бомба няма, така че как може да сте откраднали нещо, което не съществува?
– Но всъщност има, ето я там. Кажи ми, Игуро: как разбра къде се намира ванът?
– Получихме насоки. От нашите диспечери.
– Разбира се. Така, според теб те как биха могли да направят разлика между нас и вана, в който се намираше бомбата, при положение че се движим едновременно в една и съща посока и няма никаква визуална идентификация за това, кои телефонни сигнали от кое превозно средство се излъчват?
Когато Игуро не отговори, Петрович продължи с размишленията си.
– Разбираш ли какъв ми е проблемът? Всичко сочи към някакъв вътрешен човек в организацията „Ошикора“, който през цялото време е знаел точно къде се намира фалшивата бомба. И макар да предполагам, че никой не е трябвало да поглежда вътре и да разбира каква е истината, онзи, който е замислил цялата тази шарада, е знаел, че аз ще тръгна след нея – и в случай че успея да я докопам, те са направили нещата така, че да се взривя. Чудя се кой би си създал такива грижи? – Той се наведе към Игуро, който изглеждаше все по-притеснен. – Защо всичко сочи към мен? Кой ще иска да ме натопи за нещо толкова чудовищно и същевременно ще саботира плана си, защото не може да понесе мисълта, че ще ме нарани?
Известно време той продължи да си клати краката, след което скочи от вана. Маса и Люси почти се бяха върнали.
В този миг му хрумна нещо и той се обърна към Валентина.
– Видя ли колко е часът?
Тя погледна към големия си часовник в съветски стил.
– И какво?
– Какво обикновено правя по това време?
– Изкачваш се по кулата „Ошикора“. – Тя отмести поглед от бомбата и повдигна вежди. – И хората идват да те гледат.