Маса изпрати с поглед колата, която завъртя бясно колела в опит да се отдалечи максимално бързо от тях.
– Смяташ ли, че тя ще го убие?
– Не знам. Но не ми се ще да съм на мястото на някой от техниците, които са сглобили бомбата. Ще се изненадам, ако все още са живи. Строителни площадки има в излишък. – Петрович погледна към безмълвните кранове, които се открояваха на хоризонта. – Защо го е направила?
– Все още не си съвсем сигурен, че това е нейно дело, Сам.
– Да, сигурен съм. Просто трябва да спрем да й търсим извинения.
– И къде се вписва свещеникът в цялата картинка?
Петрович сви рамене.
– Не знам. Според мен, ако Тина е права и част от този план е двамата с Мади да се разделим завинаги… какво се надява да се случи сега?
– Сам, влизай в колата.
Той се подчини. Колите на Ошикора завиха наляво към Пощенската кула, а техните продължиха надясно към Хайд Парк. Закъсняваше с десет минути за шоуто – само че днес нямаше да има представление. Никакви уеб камери, никакъв стрийминг, никакви коментари по блоговете или в новинарските емисии. Щяха да бъдат само той и човекът, който щеше да се осмели да наруши полицейския час и да се появи там. Почти същото като в първите няколко седмици на добре обмисления му акт на неподчинение, преди да се превърне в медийно събитие, което нямаше как да прекрати.
Валентина мина покрай хотела им и статуята на Уелингтън и продължи към „Пикадили“. Когато пред очите им, между издигащите се небостъргачи от двете страни на терена, се появиха останките от кулата „Ошикора“, тя отпусна педала за газта.
Беше пълно с народ; всеки вземаше по нещо от купчината и го отнасяше със себе си. Наоколо нямаше много място, където да се трупат отломки; вместо това на съседните пътища се издигаха спонтанни барикади.
Колата спря пред начупената линия от бетонни блокове, които преграждаха и двете шосета, и Петрович се загледа в работниците – предимно строители с обичайните си работни облекла, но също така и офис служители, които бяха захвърлили саката и високите си токчета или и двете, и униформени служители от здравеопазването, готвачи и шофьори, и доста голям брой облечени в синьо от глава до пети работници на Ошикора – които носеха парчета стъкло, метал и камъни и ги поставяха на земята.
– Какво правят те?
Люси се наведе към него.
– Знам, че си умен и така нататък, но наистина ли питаш? Според теб какво правят?
– Не, аз знам какво правят. Просто мисля, че по-правилното е да спрат да го правят. Веднага.
Той излезе от колата и впери поглед в мравуняка от хора.
– И как смяташ да ги накараш да се спрат?
Люси застана до него и огледа терена.
– Ще поговоря с тях – каза Петрович. После примигна. – Да, страшничка гледка.
Той си пое дълбоко дъх и тръгна напред. Хората отстъпваха встрани и го гледаха с благоговение, когато минаваше покрай тях. След това продължаваха да вървят, превити под тежестта на товарите си.
Люси не изоставаше от него и когато Петрович стигна до подножието на огромната купчина отломки, той й подаде ръка, за да й помогне да се качи. И тогава акумулаторите му се изчерпаха окончателно.
– Ах, облом.
Той погледна към вече безполезния екзоскелет, който поддържаше счупените му кости.
– Искаш ли да ти донеса нови батерии?
– Вече няма значение. По-добре ми донеси електрически трион. – С помощта на дясната си ръка той изправи лявата до приемливо положение и я пусна да виси безполезна край тялото. – Да вървим.
Колкото повече се изкачваха, толкова по-малко хора срещаха, докато накрая не се озоваха над тълпата. Видът на купчината се беше променил – преместените парчета от съборената кула надвишаваха няколкократно отломките, които Петрович беше хвърлял през отминалите месеци.
По една странична улица се приближаваше багер, който изпускаше синкав пушек във въздуха.
– Погледни ги – каза Петрович. – Само още два дни и ще се изравним със сутерена. Работят денонощно и няма да се спрат, докато не се махне всичко.
– Тогава защо не им позволиш? – Люси се изправи, опряла ръка върху рамото му. – Те искат да го направят.
– Защото ни наблюдават, независимо дали това ни харесва, или не. Точно отгоре, над атмосферата, американските сателити ще ни гледат и аз не мога да направя нищо по въпроса. Предполагам, че точно в този момент Макензи се намира във военния си щаб, взира се в темето ми и се чуди колко ли ядрени бомби ще са нужни, за да пробие ковчега на Майкъл. – Той й се усмихна тъжно. – Не мога да позволя това да се случи. Тези хора си мислят, че постъпваме правилно, но всяко парче стомана, което изваждат от купчината, намалява шансовете ми да измъкна Майкъл.