– Те просто те копират – рече тя. – Какво искаше да кажеш с това, че не си искал да става така?
– Ще ти обясня по-късно. Сега трябва да привлечем вниманието на няколко хиляди души и да ги съберем достатъчно наблизо, за да ме чуват какво им викам.
Застанаха там, но това като че ли не вършеше работа. Затова той извади пистолета си и тъкмо се накани да пропилее няколко куршума, когато Люси пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително.
– Ёбаный стос, момиче. Друг път ме предупреждавай предварително, става ли?
Тя му се ухили, докато ехото от изсвирването й отскачаше от съседните сгради.
Хората, които се намираха най-близо до тях, се спряха. Те пуснаха на земята нещата, които носеха, и започнаха да се сбират. Вълната се разпростря навън – тълпата пред Петрович ставаше все по-голяма. След пет минути там бяха всички, дори шофьорът на багера.
Хората го гледаха и той знаеше, че вече няма измъкване. Прокашля се шумно, почеса се по ухото и отново нагласи лявата си ръка.
– Здрасти – каза той.
Някои дори го поздравиха в отговор.
– Сигурно се чудите защо ви повиках тук днес – но това не е така; вие сте тук, защото така пожелахте, въпреки всичко, което се случи днес, и въпреки факта, че изобщо не трябва да сте тук. Поласкан съм. Не, трогнат съм. Не знаех, че толкова много…
Той млъкна и погледна към Люси за вдъхновение.
– Хайде, кажи им го – подтикна го тя.
И Петрович го каза.
– Обичам ви всичките. – Замълча за миг, но после продължи, защото осъзна, че наистина изпитва това чувство. – Вие сте великолепни. Много от вас видяха къщите си разрушени, приятелите и семействата си прогонени от града, изгубихте хора, които обичате, и животът ви се преобърна с главата надолу. Но вие сте все още тук, все още мислите за бъдещето и как да го направите по-добро и по-светло. Свободната зона е много повече от обикновена работа. Тя е част от вас и вие искате нещата да се получат. И те ще се получат, защото достатъчно ви е грижа.
Проблемът е, че бяхте предадени. Всички знаете за контейнер нула и Новия джихад на машините. Всички знаете, че бях обвинен, че съм заплашил властите на Свободната зона с ядрена бомба, ако не пуснат Майкъл. Това е достатъчно, за да настрои всички срещу мен – Самуил Петрович Армагедониста. Но въпреки това вие дойдохте – не от страх, а защото познавате различния Сам Петрович, който е готов да умре, за да спаси града.
Затова ще ви помоля да спрете. Ако продължите, всички ще ни избият. Този град съществува от две хиляди години – иска ми се да съществува още толкова, искам земята отвъд кордона да стане достъпна, искам мир с Външните и искам децата ви и техните деца да строят върху руините на старите села и градове и да живеят вечно. Но това може да стане само ако Свободната зона оцелее.
Затова искам да направите следното: върнете се в предприятието си. Идете и разкажете на колегите си. Удряйте по вратите и викайте по улиците. Време е да се връщаме на работа. Напълно е безопасно. Бомба няма и никога не е имало. Искам да ми позволите да се заема с последствията от това. Онова, което не мога да върша, е вашата работа. Вие знаете кое правите най-добре. Познавате електрическите и водопроводните инсталации, измазването, заваряването, изкопните работи, онова, с което се занимавате. Днес е работен ден, а хората си стоят в своите домики, в своите хостели и се чудят какъв хуй става тук. Изкарайте ги навън. Накарайте ги да работят.
Знам, че в момента почти липсва захранване, затова няма да можете да се обадите на всички, не можете да проверите в компютрите за плановете и изчисленията. Скоро ще оправя всичко това. Но вие трябва да сте готови за момента, когато Свободната зона отново оживее, за да не го изпуснете.
Предполагам, че за да дойдете дотук, е трябвало да се криете от патрулите и да се промъквате покрай барикадите. Когато се връщате обратно, не се страхувайте от тях. Ще ви попитат защо не спазвате полицейския час, но ето какъв ще бъде отговорът ви: трябва да работим. Не отлагайте. Не им позволявайте да ви убедят в противното. Чака ни много работа. Нека не губим повече време в това – увлякох се в приказки и скоро ще се отегчите.
Някой се засмя и Петрович се изпълни с благодарност до дъното на душата си.
– Тръгвайте. Всички знаем какво трябва да сторим, така че нека го направим.
Той започна да се спуска надолу като Мойсей от планината, а лявата му ръка караше цялото му тяло да се изкривява настрани. Вместо да се разпръсне, тълпата се сгъсти още повече около него. Изглежда, повече от всичко останало те искаха първо да го докоснат. Онези, които не успяваха да си пробият път през тълпата, която го заобикаляше, започнаха да ръкопляскат.