– Може ли? – обади се Люси с много тих глас. Тя ги посбута с лакти, за да си спечели още малко място, и седна на ръба на седалката. – Сам, помниш ли първата ни среща?
– Нахълтах в къщата ти. Ти се криеше в банята.
– Нямам предвид това. Пиесата. Училищната пиеса, в която трябваше да участвам.
– Честно казано, онзи ден ме тревожеха други неща. – Той се извърна на седалката си, за да я види по-добре, докато тя се наведе над рамото му. – Опресни ми паметта.
– „Ромео и Жулиета“. Знаеш я. – И тя бързо изрецитира: – „Ромео! О, защо си ти Ромео? От род и име отречи се или ако не щеш, любовна клетва дай ми и аз не ще съм вече Капулети!“.
– Да, знам я. По-добре звучи в оригинал на руски. И какво?
Тя го посочи.
– Ромео. – После посочи Маделин. – Жулиета.
Всички си поеха дъх, преди да започнат да изказват възраженията си, и всички спряха рязко още на първата сричка, когато мозъчните им колелца зациклиха.
– Нали се сещате – две семейства с еднакво обществено положение в богатата Верона, където се развива действието. Вековна вражда води до нов бунт, където ръцете на гражданите се цапат с кръвта на съгражданите им. А ако Жулиета не се беше самоубила и двамата бяха заживели като нормална двойка? Семейството й изобщо нямаше да хареса идеята. Нито пък неговото. Мисълта, че двата рода ще се целунат и ще се помирят, е глупава. Те щяха да работят усилено за раздялата на двамата и завръщането към тайното мушкане и колене из улиците.
Петрович се намръщи.
– Това наистина ли е свързано с настоящата ситуация? Защото аз случайно организирах държавен преврат и сигурно ще се справя, ако се съсредоточа върху него.
– Това е причината за всичко! – Люси знаеше, че не я бива особено в обясненията, затова раздразнено изпръхтя. – Монтеки и Капулети. Вие двамата се разделихте заради Майкъл. Но никой от вас не иска да остане завинаги така, защото всъщност се обичате. Трябва само някой да ви подтикне. Соня Ошикора те желае, нали?
– Колкото да ми е неудобно да го призная, да.
В момента той се чувстваше неспособен да погледне която и да е от тях в очите.
– Това означава, че трябва да разкара Маделин от пътя си. И как ще го направи? Не може да я убие, защото от това няма да има полза. Трябва да те накара да я намразиш. – Люси погледна Маделин. – Този твой свещеник – той иска да се върнеш в Църквата. Ще го постигне ли, ако убие Сам? Дали изобщо ще направи опит да го убие, като знае колко добре защитен е той? Не. Но може да те накара да го намразиш. – Тя разпери ръце. – Защо на мен това ми е толкова ясно, но не и на вас, емоционално недоразвити възрастни? Те работят заедно. Соня и свещеникът.
Петрович се обърна, отпусна се на седалката си и впери поглед напред.
– О, ти сигурно се шегуваш. Цялата работа е била нагласена, за да… – Лицето му се вкамени. – Сукин сын.
– Сам? – каза смутената Маделин.
– Аз не съм някакво си парче месо. Никой не може да ме притежава. И абсолютно няма да бъда пешка в ничия игра. – Сърцето му работеше бързо, твърде бързо; пръстите на ръцете му бяха изтръпнали и той чувстваше главата си издута до пръсване, като някой балон. Той си пое дълбоко дъх няколко пъти и нарочно спря турбината в гърдите си. Твърде рязко. Почувства замайване, едва не припадна. Усещането беше почти същото както преди да получи импланта. – Чёрт.
– Изкарайте го от колата. Той се срива.
Около него внезапно възникна суматоха, извадиха го от колата и го положиха на земята. Петрович видя небе и облаци и почувства асфалта и чакъла. Никога не беше изпитвал такъв студ – сякаш е бил замразен и всичките тези хора, които се бяха навели над него, се опитваха да размразят тялото му само с добри пожелания и загрижени погледи.
– Никакъв сърдечен масаж! Не става така!
– А как става тогава?
– Не е като капак, който просто да отворя.
Съдраха тениската му и лейкопластът, който прикрепваше тънкия компютър към тялото му, се разлепи.
– Дори не знам как да вляза в него. Това не е играчката.
– Дай ми го. Изпадаш в паника, а нямаме много време.
– Намираш ли нещо?
– Как се казва то?
– Не знам… чакай! Соренсън. Търси Соренсън.
– Правилно ли го написах?
– Да.
– Добре. Престани да сочиш в екрана. Не. Не. Отново не. Чакай.
– Този плъзгач. Постави го по средата.
– Тук ли?
Кръвта отново нахлу в тялото му. Сърцето му не беше направено така, че да тръгва внезапно, но се справи достатъчно добре. Когато кръвното му налягане достигна някакви нормални граници, Петрович се намръщи и направи гримаса.