– Не знаех, че мога да правя така – рече най-накрая той.
– Спря си сърцето.
Той примигна и се опита да открие говорещия – Маделин.
– Така изглежда. Ще трябва да напиша някаква обезопасяваща програма за това.
Тя избута останалите настрани и го вдигна до седнало положение.
– Никога повече не прави така.
– Какво? Все едно не съм умирал и преди.
Той вдъхна дълбоко свежия студен въздух и установи, че не го боли.
Маделин леко го перна по главата.
– И през повечето пъти съм била с теб, затова не искам отново да го виждам. – Тя прехапа устната си. – Вярваш й, нали?
– На Люси? Знаеш какъв голям почитател съм на „Бръснача на Окам“.
– Сам, какво ще правим? – Тя преметна плитката си през рамо. – Не мога да повярвам колко съм била глупава.
– От самото начало ни е било пред очите. Но аз търсех един човек, който да знае всичко, а причината да не ми се получава е, че те са били двама. – Петрович се опита да раздвижи лявата си ръка. Пръстите му помръднаха, но останалата част беше като циментирана. Той не можеше да надвие съпротивлението, оказвано му от моторите. – Що се отнася до това, какво ще правим…
Петрович се изправи и отново залепи компютъра на гърдите си. После се обърна към Пощенската кула, но гледката бе закрита от Маделин, която застана пред него. Тя опря длан върху гърдите му.
– Не.
Гласът й беше твърд.
– Махни се от ёбаный път. Смятам да й разпоря новата жопа с това – той размаха счупената си ръка, – а после ще видя колко добре може да лети.
– Не можеш да го направиш.
– Почти съм убеден, че мога. И почти съм убеден, че никой няма да ми попречи да го сторя. – Той погледна лицето на съпругата си. – Тя няма да помръдне пръст, за да се спаси, защото ме обича.
– Наистина ли го вярваш? Наистина ли смяташ, че тя няма да се бори, за да запази онова, което има?
– Не й е останало нищо. – Петрович махна с ръка към купчината отломки. – Тя изгуби Свободната зона, изгуби мен, изгуби никейджин, организацията й се разпада, тя няма дом, няма цел, няма наследство.
– Тогава може би ще е по-добре за известно време да я оставиш на мира – каза Маделин. – Което не означава, че в определен момент няма да си разчистим сметките с нея…
– И със свещеника.
– И с Джон. Той също вече няма нищо. Дори самоличността си като свещеник. Но ако Соня изгуби Свободната зона, кой ще я подхване, ако започне да пропада?
Той се опита да заобиколи тази тема и да се върне към Соня.
– Аз я спасих. И за какво? За да ми причини това?
Маделин го блъсна достатъчно силно, за да го накара да се олюлее.
– Току-що каза на тези хора да се връщат на работа. Благодарение на теб те нямат електричество за компютрите си. Което означава, че нямаш излишно време, което да губиш за задоволяване на личните си желания, защото също като тях и теб те чака работа.
– Ти не искаш ли да си го върнеш? На нея и на шибания отец Джон?
Гласът й спадна почти до шепот.
– О, да. Но те могат да почакат. Виж докъде стигнаха плановете им – до никъде. Чака ни управлението на цял един град и намирането на новия ударен отряд на ЦРУ. Трябва да разговаряме с хиляда и един души, да ги убедим, че няма да се провалим.
Петрович беше пълен с озлобление.
– Знам, че в думите ти има повече смисъл. Но въпреки това предпочитам моята версия.
– И аз предпочитам твоята версия. Жалко, че не притежаваме лукса да правим каквото си поискаме. Ти винаги си казвал, че Свободната зона е добра идея, защото е твоята идея; нима смяташ просто да я зарежеш, защото искаш да осъществиш отмъстителните си фантазии?
– Толкова е изкусително. – Той се отказа от опитите си да я заобиколи. – Ёбаный стос, добре. Нека бъде по твоята.
Валентина погледна многозначително часовника си и Петрович се намръщи.
– Ти си като един ёбаный метроном. Може и да не го показваш на външен вид, но си ядосана точно колкото мен.
Тя не отрече.
– И какво ще правим сега? И в какъв ред ще го вършим?
– Трябва да си оправя ръката. Това няма как да стане, докато не пусна отново тока. Бих искал нещо за ядене и пиене, защото мина доста време от последния път, когато който и да е от нас е хапнал или пил нещо. А това няма да стане, докато не пусна отново тока. Тези добри хора трябва да си вършат работата, и знаете ли какво?
Петрович тръгна по пътя, загледан в краката си. Устните му помръдваха беззвучно, сякаш броеше.
– Сам, какво правиш? – извика Люси.
Накрая Петрович посочи към черния метален капак, поставен насред настилката.