– Трябва да вдигнем това нещо..
Люси се обърна към Маса, която стоеше до нея.
– Какво прави той?
– Нямам представа.
– Аз имам – каза Маделин, събирайки шепи около устата си. – Мислех си, че целта беше да убедим всички, че държим нещата в ръцете си.
Той изкрещя в отговор:
– Искаш ли ток? Оттук ще го получиш. Във всякакъв смисъл.
Докато Валентина отиде да вземе щангата за гуми от багажника на колата, останалите три жени се приближиха до мястото, където стоеше Петрович.
Маделин клекна до капака.
– Нали знаеш, че ако го направим, янките ще решат да ни пуснат ядрена бомба. Успяхме да се отървем от фалшива ядрена бомба само за да се изправим на пътя на истинската.
– Попита ме дали имам план за това, какво ще правя, след като го измъкна оттам. Тогава имах, имам и сега. – Той отстъпи назад, за да може Валентина да забие ръба на щангата под капака и да го повдигне над отвора на шахтата. – Твърде дълго позволявах на американците да диктуват какво ще се случи с Майкъл. Край с това.
Когато капакът най-после се отлепи от наслоената мръсотия, Маделин пъхна пръсти под ръба му, повдигна го и го отхвърли настрани. Отдолу имаше облицована с тухли черна дупка и покрита с ръжда стълба, водеща надолу.
– Отиваме да вземем Майкъл, да?
Валентина хвърли щангата настрани.
– Да, отиваме.
Петрович спусна краката си в шахтата и нагласи безполезната си ръка отстрани до тялото си. Стъпи на пръсти върху първото стъпало, проверявайки дали ще издържи теглото му.
– Ще ни трябва пластичен експлозив.
Маса огледа разстоянието между тях и кулата.
– Добре. Но ме пусни да мина първа. Стигнахме твърде далеч, за да позволим да се натъкваме на нови изненади.
Тя придърпа качулката на своя стелт костюм над главата си и покри очите си с вградените очила.
Петрович се отмести настрани и с негова помощ и опирайки се на пътя, Маса се спусна в дупката. Слезе бързо надолу по стълбата и само след секунди се изгуби от погледите им.
– Така – рече той на останалите. – Надолу в заешката дупка.
20.
Далеч от малкия светъл кръг тъмнината беше плътна като стена. Петрович превключи на инфрачервено зрение и проследи с поглед спускащата се по стълбата Маделин.
– Не ухае особено приятно – каза тя, като вдигна ръка, за да насочи крака на Люси към ръждясалите метални пръстени на последните няколко стъпала. – Хайде, ти си.
– Какво е това място?
Петрович се накани да отговори, когато Маделин се намеси със спокоен глас:
– Това е река. Подземна река, която тече през сърцето на Лондон.
– Тогава защо ми мирише на… нали се сещаш.
Люси се огледа наоколо, след което погледна към краката си.
– Защото се използва и като канал.
– Пфу.
Валентина се наведе над дупката в пътя и спусна надолу автомата си. Маделин го пое и го подаде на Петрович, който единствен можеше да види накъде го насочва.
– Куфарчето. Хващай. – Тя пусна стоманеното куфарче и Маделин ловко го улови. – Не го мокри.
– Можеше поне да ме предупредиш, преди да започнеш да мяташ експлозиви наоколо.
– Хмм – рече Валентина и се спусна по стълбата, – а ти можеше да ни предупредиш, преди да разкажеш всичко на онзи лъжлив свещеник.
– Престанете.
Петрович излезе от нишата и се озова в самия тунел.
– В Съветския съюз свещениците ги разстрелвали.
– Тина. Сериозно говоря.
– До стената. С превръзка на очите.
– Ёбаный стос, пасть забей! – Мислеше си да ги остави да продължат да се драчат, но Люси също беше тук, а мястото беше твърде малко за ръкопашен бой, без да пострадат и зрителите. – Просто го дръж по-нависоко, става ли? Тук е студено, тъмно, има вода и слуз, а и скоро ще заложим няколко кумулативни заряда. Трябва да работим заедно, независимо дали това ви харесва, или не.
Петрович постави Люси по средата, след което придърпа Маделин зад себе си.
– Тина, застани зад Люси и я хвани за ръката. Мади, хвани Люси за другата ръка и се дръж за мен. Никакво дърпане или бутане, или ще кажа на госпожата.
Той ги поведе срещу течението и откри, че Маса вече е намерила пролуката в стената на канала. Тя беше светнала лампите и оглеждаше леко наклонения тунел.
Люси първа се изкатери в него, следвана от Валентина, а Маделин помогна на Петрович да се вмъкне през отвора, преди самата тя да премине през него.
– Така – рече Петрович. – Предлагам, преди да продължим, да изясним всички въпроси от типа на „как знаеше, че това е тук?“, „кога го направи?“ и „честно казано, това изглежда адски нестабилно, къде ти беше умът?“. Занимавам се с това от единайсет месеца и никой нямаше да научи за него, ако не бяха последните събития. Но нуждата го изисква. На другия му край се намира входът на бетонна шахта, която би трябвало да ни отведе право при квантовия компютър под кулата „Ошикора“. Между нас и него лежи около половин метър железобетон; хубаво ще е, ако успеем да го пробием, без да срутим този тунел. – Той погледна към бледото, сгърчено лице на Валентина, осветено от мъждукащата светлина. – Ще успееш ли да ни прекараш през него?