– През бетона, да. Стоманените пръти ще представляват проблем. Трябва да заложа два или три отделни заряда, за да ги прекъсна.
Тя опря крак в стената, постави куфарчето върху него и щракна закопчалките му.
Маса се подпря на извитата стена и клекна до нея.
– Кога смяташе да ни кажеш? Ако, разбира се, не си го сметнал за ненужно.
– Винаги съм смятал – рече Петрович, – че трябва да се справя сам. Че не бива да намесвам никоя от вас в това, хм, незаконно начинание. Свободната зона е подписала и двете резолюции на ООН и подлежи на наказания.
– Десет години – промърмори Маделин – или неограничена глоба. Или и двете.
– Имайте предвид, че мога да запиша това, и вече ние командваме; кой е за отмяната на този закон?
Петрович вдигна дясната си ръка и я погледна.
Ръката на Маделин се опря в тавана на тунела, бледите пръсти на Люси се размърдаха под слабата светлина, а Валентина се откъсна от заниманията си и вдигна глава достатъчно продължително, за да отбележи съгласието си.
– Маса?
– Аз не съм тукашен жител – каза тя. – Всъщност вече ничий не съм.
– Извънредно постановление. Вече си.
– Смяташ ли, че моите… американците; те ще поискат да те спрат.
– Да. Освен това вече знаем, че тук има нов отряд на ЦРУ с незнайно колко агенти. Или могат просто да ни пуснат една бомба и този път може да не е просто термобарична ракета.
– Майната им.
Тя вдигна ръка.
– Единодушно. Тина, ти продължавай. Всички останали вън.
Маса остана назад, за да помогне на Валентина, докато Маделин помогна на Петрович да се върне в главния тунел. Синкавобялата светлина от вътрешността на дупката се отразяваше в капчиците влага по тухлените стени.
– Сериозно – обърна се Люси към Петрович, докато стоеше, треперейки до него. – Кога смяташе да ни кажеш?
– Не исках да им давам поводи да си мислят, че имате нещо общо с това.
– Обаче на Маделин щеше да й се наложи да те арестува. Тя нямаше да го направи… нали?
– Това е още една причина да не кажа на никого. Тя се закле да поддържа законите на Свободната зона. Трябваше ли да я поставя пред подобна дилема? – Той въздъхна, изпускайки облак пара, и я загледа как се втечнява в студения неподвижен въздух. – Да, щях да ви кажа. Много след това, много след като ние…
– Ние какво?
Тя се притисна към него и облегна глава на рамото му.
– Ще се махнем от тук. Всичките. Включително и Майкъл. Това – той посочи тунела с дясната си ръка, с която бе обгърнал рамото на Люси – не го бях планирал по този начин. Трябваше да изпреварим всички, да се измъкнем по терлици в нощта. А сега ще трябва да се родим в кръв и огън, независимо дали ни харесва, или не.
– Това не ми звучи добре.
– А, ние ще се оправим. Притеснявам се за всички останали, особено онези, които са толкова въодушевени относно ИИ-тата – те са непредсказуеми и опасни, а това не ми харесва.
– Само още нещо. Нали се сещаш, че всеки ден ме караше тайно да правя по една от онези сингуларни бомби?
– Да, използвах ги всяка нощ тук, долу.
– Сега вече знам, но тогава си мислех, че ги складираш някъде. Аз – тя се прокашля – може да имам няколко резервни.
– Какъв чёрт си мислеше, че се каня да правя с триста бомби? Да започна война?
– Все едно не си го правил досега – промърмори Люси. – Мислех си, че помагам.
– Колко са? – попита Петрович, очаквайки с ужас отговора.
– Ами един пълен шкаф. Онзи до умивалника. В лабораторията. – Тя се сви, отдръпвайки се от него. – Извинявай.
– Няма нищо. Всъщност, ако не разполагахме с цяла купчина С-4 от фалшивата бомба, сега щяхме да използваме тях. Но – каза той, опитвайки се да прозвучи сериозно, когато всъщност беше доста доволен – друг път няма да правиш черни дупки, без първо да ме предупредиш. Става ли?
Люси вдигна глава, поглеждайки към Маделин, която тъкмо се измъкваше от дупката.
– Става.
След Маделин се появи Маса и накрая Валентина, която влачеше след себе си тънък двужилен кабел. Тя подаде края му на Петрович, след което се пресегна да си вземе куфарчето.