– Така: първият заряд пропуква бетона. Добавих медно жило, за да разреже стоманата, но може още едно после.
Тя подаде куфарчето на Маса, която го отвори и го поднесе под светлината, за да може Валентина да извади едно механично динамо.
– Трябва ли да се преместим от тук? – попита Люси.
– Експлозията ще е съвсем малка. Шумна, но слаба.
– Тя знае какво прави – увери момичето Петрович.
Подаде на Валентина оголените жици и тя ги прикрепи към клемите с уверените движения на експерт.
– Моля, притиснете се към стените. Ще има срутвания и прах.
Когато беше готова, тя провери дали всички са по местата си и бръкна във вътрешния си джоб, за да извади чифт тапи за уши. След като, сумтейки, ги пъхна където трябваше, енергично завъртя ръчката на цилиндъра, който държеше в ръката си.
После последва собствения си съвет и отстъпи назад, притискайки се към влажната тухлена стена.
– Три, два, один.
Палецът й натисна бутона.
Върху стената на тунела се отпечата кръг светлина и въздухът беше прорязан от звук, наподобяващ пляскането на хиляди ръце. През дупката излетя облак кафяв прах, като изстрелян от оръдие, и лампите примигнаха; угаснаха и светнаха отново, карайки прашната мъгла да засияе.
Петрович се ослуша за неизбежния грохот от срутването на тавана. Той чакаше и чакаше, и осъзна, че е затаил дъх. Цяла година потайна работа и накрая всичко се свеждаше до това, дали правилно е укрепил тунела. Почувства как сърцето му се напрегна и го пусна да препуска.
Имаше си ползи от това, да можеш да контролираш части от организма си. Освен това имаше и неща, които му позволяваха поне понякога да се чувства човек. Страх, очакване, дори еуфория. Усещането да си жив беше като наркотик и той беше пристрастен.
Шумовете, от които се страхуваше най-силно, така и не се материализираха. Вместо това се чуха покашляне и оплаквания.
Люси махна дланите от ушите си.
– Очаквах, знам ли… Повече пламъци.
– Веднъж направих тази грешка. Тина е експерт; на много неща можеш да се научиш от нея.
Петрович прецапа до дупката в тухлената стена и надникна вътре.
Ситният съскащ прах се слягаше постепенно, оформяйки променящи се форми и пластове под светлината. Валентина застана до него и хвърли критичен поглед към гледката.
– Хмм. Добре е.
Тя подаде динамото на Маса и се повдигна на ръце през ръба. Разклати крака и намери опора, за да се оттласне нагоре.
Щом Тина се отдалечи, за да провери какви щети е нанесъл взривът, Маделин реши, че вече е безопасно да говори.
– Никога не си споменавал какво смяташ да правиш с Майкъл, когато го измъкнеш от там.
– Нима? Всъщност и без това се връщаме към план Б. Много жалко. План А беше великолепен, макар да го твърдя само аз. – Ситният прах се наслои в очите му и той го отми със сълзи. – Ако Майкъл не е във форма, не знам какво да правя. На АНС им трябваха месеци, за да изчистят „Анархия“ от мрежата им; аз очевидно съм по-добър от тях, но въпреки това ще ми е нужно време.
– Сам. – Тя стоеше точно зад него, притискайки се в гърба му. – Какво ще правиш с Майкъл?
Валентина се връщаше, дращейки по стените, и сянката й постепенно придоби форма.
– Петрович. Ела и виж.
– Извинявай – каза той на Маделин. – Това ще трябва да почака. Повдигни ме да се кача.
Тя го направи с малко повече сила от нужното и той се приземи в краката на Валентина.
– Ёбаный стос – промърмори Петрович. – И без това съм достатъчно потрошен.
Маделин се наведе и тръгна обратно през тунела. Там, където преди се беше издигала гладка сива стена, сега зееше черна паст. Когато се облегна на последната подпора на тавана, Валентина изглеждаше необичайно доволна от себе си.
Петрович пропълзя през краката й и премести лявата си ръка така, че да се подпре на долния край на отвора. Ръбът му беше остър и ставаше все по-нащърбен навътре. По стените висяха неоткъснати отломки и се разпространяваха пукнатини. Стоманената мрежа, която подсилваше бетона, беше прекъсната толкова чисто, сякаш бе прерязана с трион. Краищата на всяка пръчка изглеждаха така, сякаш са били разтопени.
– Не каза ли, че ще ти трябват поне два взрива?
– Оказа се, че съм по-добра, отколкото си мислех.
Петрович се ухили. Експлозията беше създала перфектна дупка.
– Да. Направо си за орден „Ленин“.
– Поне в нещо съм добра.
– Ти си добра в много неща, Тина. – Петрович вдигна парче бетон и го пусна в шахтата. Засичайки точно времето на падането, той изчисли, че дъното на шахтата се намира само на три метра и половина. – И най-вече си добър приятел.