Тя притвори очи и сви устни.
– Мисля, че сега е моментът да го кажа.
Той беше зает да наднича в дупката, да проверява дали по стените на шахтата са закачени отломки и колко нещо ще трябва да извадят, преди да стигнат до Майкъл. Въздухът вътре беше хладен и единственото, което нарушаваше пълната тъмнина, бяха светлите точки на правоъгълника, монтиран в стената на нивото на бетонния под. Той извади главата си от дупката.
– Извинявай, какво каза?
– Няма значение.
Тя тръгна обратно през тунела, но Петрович я хвана за ръката.
– Сериозно, аз те използвах като швейцарско ножче, а ти не ми поиска нищо в замяна, с изключение на уверението, че накрая всичко ще свърши добре. И дори когато се оказваше, че се намираме сред една голяма купчина пиздец, ти продължаваше да вярваш в мен. Значи, си си извоювала правото да казваш каквото искаш, а аз просто ще си затворя устата и ще те изслушам.
Валентина се обърна в момента, когато Маделин извика от другия край:
– Наред ли е всичко?
– Да, всичко е наред – отвърна Петрович и доближи главата си до Валентинината. – Говори ми, Тина.
– Никога няма да те предам. Сигурно го знаеш.
– Ёбаный стос, разбира се, че го знам.
– Никога не бих направила нищо, което да нарани теб или Маделин.
– И това го знам.
– Изкушавах се. Все още се изкушавам. И ще продължа да се изкушавам – от фантазията, че двамата с теб заедно създаваме много добри малки комунистчета. Но знай и следното – Соня Ошикора няма да доживее момента, в който да те превърне в свой роб; преди това ще я убия. – Тя отметна глава назад и погледна Петрович в очите. – Тя не знае какво е любовта. Ние знаем. И затова ще победим.
Той я сграбчи, придърпа я към себе си и притисна прашните си устни към ухото й.
– Всички можем да победим. Все още можем. Обещавам.
21.
Разполагаха с въже, защото Петрович се беше сетил, че може да им потрябва, но нямаха фенерчета, защото той носеше в куриерската си чанта едно, без което никога не оставаше, с изключение на този път. Фактът, че не можеше да си спомни кога за последно е било у него, толкова го притесни, че едва не отложи всичко, докато преглеждаше видеозаписа от последните няколко часа.
Кабелът с лампите от коридора можеше да бъде спуснат през дупката, дори това да означаваше, че всичко останало щеше да потъне в мрак. Люси каза, че няма нищо против, стига да може да докосва някого от останалите и в тунела да няма плъхове.
При споменаването на вредителите, Маделин погледна към Петрович.
– От месеци не съм виждал нито един тук, долу – отвърна той. После повдигна тениската си и Валентина завърза найлоновото въже около металната скоба на гърба му. Подръпна го, за да пристегне възела, и Петрович изръмжа. – Знам, че някои хора дават луди пари за такива неща, но аз не съм от тях.
– Падането на глава от три метра убива също толкова бързо, колкото и падането от трийсет. – Тя оправи дрехите му. – Ще издържи.
Маделин пристегна въжето около кръста си и провери остатъка, който висеше намотан отстрани. След това стъпи здраво от двете страни на дупката и се приготви.
– Добре. Пускайте.
– Не си го представях по този начин – оплака се Петрович.
Той седеше между краката на Маделин и притискаше към гърдите си свитата лява ръка. Валентина и Маса го повдигнаха и започнаха лека-полека да го вкарват в дупката. Първо до средата на прасците, после до бедрата, а накрая Петрович се оказа седнал на самия ръб на шахтата. Той се излегна назад доколкото можеше, а те го преобърнаха с лицето надолу към песъчливия под.
Краката му стърчаха от ръба.
Продължиха да го избутват навътре, докато накрая цялата му тежест не падна върху облечената му в метал ръка. Той усети натиска и блокира болката. Въжето се изпъна над рамото му. Тежестта на тялото му вече го дърпаше надолу и той почувства как твърдата стомана се врязва в кожата му.
– Бавно.
Опита се да увисне на една ръка от ръба на бетонната стена, но така само пречеше на Маделин. Той се остави изцяло на грижите й и се залюля на въжето. Оставаше му само да държи брадичката си повдигната, за да не я одраска в грубо одялания камък.
Висеше в пространството между пода на шахтата и невидимия й таван. Беше по-лесно да гледа нагоре, отколкото надолу, затова просто отметна главата си назад.
Не можа да разбере точно какво вижда. През инфрачервеното зрение картината нямаше особен смисъл, а на обикновено осветление се виждаше само тъмно пространство. Всичко се проясни едва след като спуснаха кабела с лампите.