Той затвори очи. Навик. Можеше просто да ги изключи.
– Според теб тя няма да ти позволи да го направиш?
– Не става дума за това. Накрая ще ми позволи. Аз го знам и тя го знае. Дори е наясно, че така е най-добре. Точно в този момент тя стои в тунела, гризе си ноктите и се дърли с Валентина и Люси. Тормози се от мисълта какво ще се случи, ако намерим Майкъл жив или ако го намерим мъртъв. Обзалагам се, че дори е обмисляла възможността ти да си двоен агент и да се възползваш от тази уникална възможност, за да унищожиш едновременно мен и Майкъл.
– Получавам такава възможност денонощно. Да правя каквото поискам.
– Тя също го знае. Но най-вече е наясно, че на мен ще ми е много по-лесно, ако нея я няма тук, въпреки че тази мисъл направо я убива. – Не се чувстваше комфортно, но това нямаше значение. – Готова ли си?
– Ще гледам да съм колкото се може по-бърза.
Маса натисна последната останала щипка на щифта и дръпна.
Петрович се почувства така, сякаш гори. Стисна зъби и се опита да потисне болката. Тя нямаше да го убие, колкото и да беше силна. Каза си, че няма да продължи дълго, макар вече да му се струваше, че трае цяла вечност.
Маса се пресегна и включи кабела към очакващия го сокет на квантовия компютър.
22.
Болката не отминаваше, а той нямаше как да го каже на Маса.
Нещата вече не бяха под негов контрол, ако изобщо някога са били. От момента, в който Маделин влезе в походната кухня, това бе краят – всяко решение, което беше вземал оттогава, беше логично, смислено, обосновано и дори не погрешно. Той просто не разполагаше с достатъчно факти, за да намери алтернатива, различна от това, да лежи, ранен и гол, включен към компютъра, който бе станал свидетел на възхода и падението на Новия джихад на машините.
Той знаеше, че нещата не биваше да се развият така, но ето че се намираше под земята, увреден до крайност, лишен от енергия, заплашен от затрупване, от ядрено унищожение и от една отблъсната жена.
Пиздец.
Ето какъв беше проблемът: компютрите имаха архитектура, имаха физическа памет, микросхеми и операционни системи. Петрович се оправяше много добре с тях и можеше да ги накара да му се подчиняват, борейки се с техния софтуер, докато не откриеше слабост, която да ги накара да изпълняват нарежданията му.
Ала в това нещо, към което беше свързан сега, нямаше за какво да се хване. Информацията в квантовите компютри се съдържаше в енергийното състояние на атомите. Петрович не познаваше начин, по който да ги чете или да комуникира с тях. В сегашното си състояние, нереален и нематериален, той нямаше да привлече вниманието на Майкъл – беше просто призрак в машината.
Но все пак веднъж беше направил и това. Когато копието на Ошикора беше сринало „Виртуална Япония“ и бе изтрило всичките данни, той беше успял за няколко кратки мига да се потопи в обширното празно пространство, което бе останало след нея. Щом тогава беше успял да се ориентира, щеше да успее и сега.
Майкъл беше препрограмирал вратата към подземната си гробница. Сигурно беше оставил и някаква пътечка към себе си. Той беше умен. Щеше да се сети за това. Щеше да се подготви точно за този момент.
Така че щеше да има предвид некомпетентността на Петрович и навика му да хвърля най-различни неща срещу проблема, докато нещо не го улучи. Дори щеше да е отчел вероятността физическото тяло на Петрович да няма достъп до софтуера, контролиращ кода на смекчаващата програма, и че този болван може да се включи директно в отворения порт с надеждата всичко да мине добре.
В импланта имаше инструкции, ъпдейтващ се софтуер, който бе предназначен точно за тази цел. Разбира се, от никейджин се очакваше да действат по този начин. „Виртуална Япония“ работеше гладко и бързо, прехвърляйки през тънък кабел целия опит, събран в едно човешко тяло.
Петрович беше модифицирал този код за работа с други машини и други мрежи. Беше го променил до такава степен, че беше направо неразпознаваем и напълно неприложим за първоначалната си цел. Сега онова, от което се нуждаеше, бяха фабричните му настройки. Трябваше да предизвика презареждане.
Можеше да го направи. Щеше да го направи. Щеше да го направи веднага.
Петрович най-после успя да изпъпли от собствения си ад и да удари с юмрук големия метафизически бутон.