[Готов съм от доста време. Да бъде светлина.]
– Ще се видим от другата страна, Майкъл. Няма да се бавя. Изхвърли ме.
Изведнъж той се озова в тъмната стая, където проблясваше само синкавобялата светлина от екранчето на китката. Болката внезапно се завърна с цялата си сила.
Маса стоеше в готовност.
– Сега ли?
– Сега – изпъшка той; тя измъкна конектора от сокета и го пъхна в палмтопа, който лежеше на земята.
Петрович отново можеше да блокира болката, да променя скоростта на сърцето си и да насити системата си с достатъчно адреналин, за да успее да издържи през следващите няколко минути.
– Жив ли е той? – попита Маса.
– О, да.
– А нормален ли е?
Петрович бавно се надигна, чувствайки се пет пъти по-възрастен.
– Майкъл не е лигавещ се идиот, ако това питаш. – Той потърка гъстата си коса. – Онова, което иска, е да ме накара да седна с него и да разговаряме за физика.
– Звучи доста като теб. – Тя залепи отново компютъра към тялото му и му навлече тениската. – Ако това може да се приеме за мярка за здравомислие. Предполагам, че ще свърши работа.
– Той ми се довери да го измъкна от там. Знаеше, че ще се върна за него, и се чувствам като пълен мудак заради това, че се забавих толкова дълго. – Петрович я погледна с лазерно коригираните си очи. – Трябваше да ти кажа какво правя. Ти нямаше да ме предадеш.
– Нито пък Тина или Люси.
– Сред всички останали неща, които прецаках, това трябва да бъде увенчано с короната за най-голяма издънка, нали?
Тя се изправи и го издърпа след себе си.
– Тепърва ще разберем. Какво ще правим сега?
– Връщаме се в тунела. Чака ни много работа.
Двамата тръгнаха към изхода, като той повече се подпираше на нея, отколкото ходеше сам. Беше уморен; превит, смачкан, гладен, жаден и ядосан. Най-вече ядосан, а гневът направо изпиваше енергията му. Добре, че беше настъпил моментът за разплата.
Когато излязоха в шахтата, той извика на момичетата да му пуснат мрежовия кабел, който лежеше намотан до входа на тунела.
– Внимавайте да не го прережете или пречупите. – Петрович погледна назад, за да прецени разстоянието до Майкъл. – Изобщо не ми се иска да ходя да търся друг.
Маделин прибра намотания кабел в една чанта и си остави достатъчно резерва, за да не се опъне, когато го хвърли в тъмното.
Петрович го улови с едната си ръка и подаде чантата на Маса.
– Знаеш къде да пъхнеш края му. В никакъв случай не позволявай вратата да се затвори върху него. Тръгвай.
Тя хукна обратно в тъмното, а на него му се наложи да я изчака да се върне и да завърже отново въжето към скобата на гърба му, за да го издърпат обратно горе. Трябваше да чака, но това не се отнасяше за останалите – той се нуждаеше единствено от Маделин.
Люси надникна нетърпеливо над ръба. Може би тя разпозна хищническото изражение на лицето му.
– Какво искаш да ти донеса?
– Нещо със сателитна връзка. Бърз процесор, широка честотна лента. Трябва ми веднага и го искам в подземния паркинг между нашия хотел и Хайд Парк.
– Имаш предвид нещо като играчката ти?
– Нещо точно като играчката ми. Това в момента е с най-висок приоритет. Открадни го, ако трябва, използвай сила, ако е необходимо. Тина?
– Да?
– Върви с нея. Не приемайте „не“ за отговор. Врубаться?
– Хайде, малката. Имам една идея – каза Валентина по начин, който накара Петрович определено да се почувства неловко – заради хората, до които се отнасяше идеята й.
Двете се отдалечиха, а Маса се върна.
– Готово – рече просто тя, поглеждайки през рамо към подпряната врата и мъничката й зелена светлинка.
– Благодаря. Да не губим повече време тук. Мисълта за смърт от затрупване не ми е от най-любимите. – Той й подаде свободния край на въжето. – Макар че, честно казано, не съм почитател на каквато и да е смърт и бих искал да избегна всичките, ако е възможно.
Маса повдигна отново тениската му и намота въжето около металния екзоскелет.
– Ще ми е интересно да наблюдавам как го правиш.
Той реши, че се шегува, но тя говореше напълно сериозно.