– Наистина ли смяташ, че ще се справиш?
– Сблъсквал съм се с нея. Не знам как се получи, но да, мамил съм смъртта. Чёрт, Маса. Нали първо трябва да остарея.
Тя дръпна силно въжето и той почувства как всяка останала в тялото му кост изтрака.
– Обезопасен е – извика Маса и въжето се изопна. После тя каза само на него: – Ще се погрижа да се сбъдва. Винаги. И няма да си сам.
Той усети как краката му се отделят от земята и Маделин започна да го дърпа нагоре. Гърбът му застърга в студения бетон на шахтата, докато накрая не се озова в празно пространство.
Без да изпуска въжето, тя се пресегна към него с другата си ръка и го придърпа към себе си, докато той не се озова върху нея; дъхът й пареше ухото му, а таванът на тунела му изглеждаше близък и тежък.
– Здрасти – каза тя.
– Ти си здрасти.
– Как е Майкъл?
– Мисля, че е добре. Мисля, че е повече от добре. Мисля, че е бил доста зает.
– И според теб той няма да тръгне да си отмъщава нито на онези, които го погребаха там, нито на другите, които го забравиха за цяла година, преди отново да го изровят? – Тя почувства как тялото му се вцепенява и се опитва да се отмести от нейното, но за нея беше детска играчка да го задържи толкова дълго, колкото й се искаше. – Казвам го само защото си имаме достатъчно проблеми и без да се налага да се разправяме с още един Нов джихад на машините. Искам да знам, че си абсолютно сигурен, че той няма да се опита да приложи разни странни роботски номера върху нас, иначе Бог ми е свидетел, че ще прегриза този кабел със зъби. Кажи ми, че не е изрекъл всички онези неща, които те карат да му вярваш, и не си му повярвал, без дори да изпиташ и капчица съмнение, че има някакъв скрит мотив. Кажи ми, че не съм единствената, която смята, че това може да се окаже най-ужасната грешка, която сме направили днес.
– Все още съм тук – извика Маса. – Колкото по-скоро, толкова по-добре.
– Хайде, Сам – каза Маделин. – Не искам кой знае какво. Новият джихад на машините изби, без да иска, десетки хиляди. Майкъл изби стотици хиляди Външни само защото ти му каза да го направи. Наистина ли си готов да го пуснеш навън? След всичко, което се случи?
Петрович дори не си направи труда да кръстоса пръсти.
– Кълна се, че всичко ще бъде наред – каза той. – Вярвам му така, както вярвам на теб.
– Точно това ме притеснява. Виж какво се случи с нас. – Тя внимателно го обърна обратно към себе си и започна да развързва въжето от гърба му. – По-важното е той колко ти вярва? Ако започне да изпитва съмнения относно компетентността ти или мотивите ти, за миг може да се върнем обратно в каменната ера.
– Той ми вярва – промърмори Петрович. – Вярва ми така, както ми вярваш ти.
– Туше.
Тя намота въжето на ръката си и хвърли края му в шахтата, където чакаше Маса.
23.
Маделин избута Петрович от втория тунел и той се озова в подземния паркинг, покрит със син найлон. Пъхна здравата си ръка в макарата, на която бе навит кабелът, и започна да го развива, прекарвайки го тромаво през портала, образуван от прътите на скелето.
– Няма ли да е по-лесно, ако аз го направя?
Маделин преджапа през насъбралата се вода и отметна настрани покривалото.
– Сигурно – отвърна Петрович. – Но тогава ще се чувствам напълно ёбаное безполезен, затова, така или иначе, ще го направя.
Вместо да се обърне към ръждясалата врата в бетонната стена, той тръгна по наклона към мястото, откъдето нахлуваше дневната светлина – след тъмнината тя му се струваше силна и ярка. Белият кабел се провлече след него през калта като червей. Също както и преди, той потръпна от страх, когато видя колко кабел му е останал, а още колко много трябва да върви. Беше измерил всичко поне десетина пъти и пак се чудеше дали не е направил грешка.
С приближаването му до изхода макарата ставаше все по-лека.
– Измери ли…? – попита Маса.
– Пасть забей. Ще ми стигне.
Маркировките на пластмасовата макара се въртяха все по-бързо, а дължината на оставащия кабел намаляваше застрашително. Но Петрович вече беше стигнал до бариерите и ги заобикаляше, а синьото небе се намираше само на още няколко крачки. Той се надяваше Люси и Валентина вече да са там и да го чакат с някое хитро технологично творение, към което да се закачи, но единственото, което видя, беше един новинарски микробус на „Ал-Джазира“, спрян напреки на рампата за достъп до паркинга.
– Какъв хуй търсят тия тука? – изтърси той.
Оставаха му само още десет метра кабел. Беше го изчислил правилно, но задоволството му се изпари при мисълта, че журналистите ще му се изпречат на пътя.