– Ето го. И нека Бог спаси душите ни.
– Вярата ти в мен не познава граници, Хенрати. Все пак поздравления: ти току-що купи за себе си и за всички, които представляваш, залог за бъдещето. Ще се чуваме.
Той прекъсна връзката и веднага изпрати на Майкъл заснетия код.
[Айпи адрес.]
– Действай. Това е квантов компютър. Подарък от ирландското правителство. Измъквай се от тая ёбаная гробница и се обади, като приключиш. Разполагаме с широк канал, така че не се ограничавай.
Петрович порови в куриерската си чанта за дипломатическата папка, която лежеше на самото дъно.
Закопчалката й се беше отворила и той изсипа съдържанието й в шепата си – няколко пластмасови карти, всичките с различни снимки.
Люси се намираше най-близо – седеше зад гърба му и гледаше мониторите, по които течаха новинарски емисии.
– Тази е твоята. Не я губи.
Петрович прерови картите, докато не откри сериозното лице на Люси.
– Какво е това? Откъде намери тази снимка?
Тя оглеждаше картата от всички страни.
– Това е новият ти паспорт. Ако не си забелязала, вече си не само гражданин на Ирландската република, но си и дипломатически представител според определението на Виенската конвенция. Това ти дава имунитет срещу съдебно преследване за почти всичко, макар да не те спасява от екстрадиране от страната домакин. – Той отново разбърка картите. – Така че се старай да не се забъркваш в неприятности, защото ще те изритам.
Тя погледна първо към него, после към ламинираната карта, която държеше в ръката си, и накрая към пачката подобни пластмасови правоъгълници, които Петрович държеше с мръсните си пръсти.
– Има по една за всички.
– Да. – Той обърна картите напреки. Намери своята и едва се разпозна на снимката. – Казах, че ще се погрижа за теб. И за Маса, за Тина, а виж тук, ето я и Мади. Тази тук щеше да е за Соня. Но май повече няма да ни трябва.
Не беше лесно да я унищожи, но накрая бясното огъване напред-назад по една и съща линия доведе до леко счупване в единия й край. Той скъса картата на две и захвърли парчетата на пътя.
Усилието го беше оставило без дъх.
– По-добре ли се чувстваш? – попита Люси.
– Чёрт, да. – Той й подаде останалите карти. – Раздай ги на другите. Искам да съм подготвен за моите петнайсет минути слава.
– Разбира се. – Тя скочи от стола и се промъкна покрай него. – Сам, но какво означава това? Защо ирландски? Защо да не са, да речем, финландски?
– Защото ирландското правителство в изгнание ме помоли да изградя Свободна зона там, да се опитам да прочистя достатъчно терен, за да започнат хората да искат да се връщат в страната. И вместо да го правя съвсем сам, реших, че малко компания няма да ми е излишна. – Той й се усмихна. – Всички сте поканени. Почти същото е като тук, само че не е чак толкова градско и има повече дъждове. Разполагаме и с доста голям срок.
Люси скочи на земята.
– Колко голям?
– Сто години.
– Това е…
– Достатъчно. Макар че всъщност едвам ще стигне за всичко, което искам да направя. – Започваше да отпада. И не само заради изтощените батерии. – Люси, уморих се от всичко това. Уморих се да оправям разни неща, които изобщо не би трябвало да са развалени. Искам да създам нещо ново, което не трябва да се вписва в някакъв предишен модел.
– Място, където човек може да отиде да закуси, без да го стрелят.
– Много си права. Това ще бъде и първата точка в конституцията. Никаква стрелба, преди човек да си е изял закуската. – Той изсумтя. – Тигани за пържене, а не ръчни гранати. Моли се, сестро.
Тя се приближи до него, протегна ръце и го прегърна.
– Благодаря, татко.
Той я отблъсна от себе си.
– Върви. Отивай, преди да съм се изложил пред зрителите от цял свят.
Тя заприпка към Маса, размахвайки паспортите, а той се обърна отново към екраните, зървайки отражението си в помръкналата за миг повърхност.
Изглеждаше ужасно и никакво количество грим нямаше да успее да го прикрие.
[Прехвърлих се на новото място. Благодаря.]
– Първата и последната ми мисъл всеки ден беше за теб. Подведох те и исках да ти се реванширам. За момента си в безопасност. Но виж какво, иска ми се да опитам нещо по-различно; има няколко души от Ватикана, които с удоволствие биха поговорили с теб. Ако искаме да спрем да бягаме и да започнем да живеем, ще трябва да ги убедиш не само в това, че си разумен, способен на независима творческа мисъл и имаш уникална индивидуалност. Ще трябва да ги убедиш, че си жив.
[Жив. Като от плът и кръв?]
– Като същество с душа. Основната им цел е да установят дали си вторично създание – само умните машини могат да подражават на живота – или си първично създание. На което е бил вдъхнат живот от Бог.