Тя притисна умолително длани.
Преди тя да се обърне, за да разговаря с човека, който вземаше решенията в нейната организация, той й кимна неохотно. Операторът вдигна камерата, улавяйки в кадър седналия на стъпалото на микробуса Петрович, заобиколен от намотани кабели и горивни клетки.
Той вдигна глава. Люси стоеше между Маса и Валентина; групичката им се намираше малко встрани. Петрович бързо наведе поглед към земята. Те му напомняха за отговорностите, с които се беше нагърбил – не само към тях, а и към всички.
Прилоша му от страх.
25.
– Добре.
Бяха в ефир. Звукът и картината бяха цифровизирани, компресирани и излъчвани в геостационарна орбита на трийсет и шест хиляди километра – незначително разстояние всъщност. Всички яки хлапета го могат.
Сурур беше свалила само за миг маската на пълен професионалист. Това, че успя да си я сложи отново за миг, и то без да си личат точките на свързване, предупреди Петрович, че го чака едно наистина ужасяващо преживяване.
– С вас е Ясмина Сурур, на живо от Свободната зона с едно интервю с доктор Самуил Петрович, дадено специално за „Ал-Джазира“.
Той гледаше видеопотока в главата си. Следеше два канала: единият от Европа, другият от Индонезия. Между тях имаше леко разминаване, типичен за системата лаг, но времевите кодове бяха еднакви. Засега никой не се беше намесил в излъчването.
Първоначално в центъра на кадъра беше тя, след това камерата леко започна да се плъзга встрани, докато не се съсредоточи изцяло върху него. Той леко се дръпна, но си спомни, че се беше съгласил да го направи – че Валентина беше настояла да го направи, за да представи приемствеността във властта, сигурните ръце, които сега управляваха Свободната зона.
Пиздец.
– Доктор Петрович, кой контролира Свободната зона?
Трябваше да й се признае, че се впускаше право в същността на проблема. Той не знаеше дали да гледа в нея, или в черната дупка на обектива. След няколко опита установи, че не може да се фокусира върху камерата, че очите му трепкат, докато се опитват да видят какво има под стъклото. Той бавно примигна и се обърна към Сурур.
– Аз. – Стори му се, че бе необходимо да се извини, затова го направи. – Съжалявам.
– През последната година винаги сте се стремели да останете извън изпълнителната власт в Свободната зона. А сега, по-малко от две седмици преди края на мандата, вие вземате властта. Защо?
– Да, относно това. Не си мислете, че е било планирано. Светът в понеделник сутрин беше различен от света в сряда следобед. – Той използва екзоскелета, за да подчертае думите си, почесвайки се по носа с един от шиповете, стърчащи от китката му. – Не съм молил за това. Не съм го искал. Продължавам да не го искам. Но Свободната зона е важна, госпожице Сурур. Твърде важна, за да мога просто да седна на дивана и да я гледам как се проваля.
– И откъде се появи тази опасност от провал, доктор Петрович?
– Това… – рече той и се поколеба. – Това е доста сложен въпрос. Сигурен съм, че някои от хората, които ни гледат, знаят добре какво става, когато притежаващите власт – политическа, бюрократична, финансова, военна, културна, каквато и да е – я използват както си пожелаят, прегазвайки животите, а понякога и телата на онези, които се изправят на пътя им. Аз бях…
Той отново се поколеба, усещайки остро милионите зрители, които се бяха включили към канала. Чувстваше нарастването на трафика и се зачуди дали сървърите на телевизионната станция ще се справят с наплива.
– Вие сте били какво, доктор Петрович?
– Бях изнуден. Подмамен. Излъган. Заблуден. Изигран. Използвайте която искате дума. Направиха ми постановка. И човекът, който я направи, беше Соня Ошикора.
„Дали тя ме гледа“, зачуди се той. Майкъл беше изключил комуникационните й портове: телефони, компютри, всичко; но въпреки това съществуваше възможността да се е логнала анонимно.
– Соня Ошикора, президент на Свободната зона. Вие бяхте неин личен приятел.
– Бях, нали? – Той отново се почеса по лицето. – Няма да повторя тази грешка. Отношенията обикновено се прекъсват, когато ви обвинят, че сте ядрен терорист, а след това се опитат да ви арестуват.
– Контейнер нула? Бомбата на армагедониста?
– Няма такова нещо. Простете, отговорът ми прозвуча объркващо. Беше направено да изглежда така. Един бог знае откъде бяха намерили трупа; доколкото знам, от месеци вадят изсушени мумии от долните слоеве на Риджънтс Парк. Когато кажете „контейнер нула“ на някой, който е преживял Армагедон, в съзнанието му веднага се появява картина как би трябвало да изглежда това нещо. Разчистващият екип изобщо не е поставил под въпрос истинността му. Нито съпругата ми. Нито аз. Всички, които го видяха, повярваха. Само че нищо не беше истинско. Дори това – той размаха лявата си ръка. – Мислех си, какъв съм късметлия, че не са ми пръснали главата. Почти се радвах, че съм само осакатен. Всичко беше направено така, че да изглежда още по-истинско.