– Ами добре. Каквото се случва в Санкт Петербург си остава в Санкт Петербург. – Петрович огледа продължително Долтън, офиса, част от който се виждаше зад гърба му, и гледката през прозореца, която сигурно беше на безумно висока кула от стомана и стъкло. – Като гледам, бързо си се съвзел.
– Как да те наричам?
– Доста хора ми задават този въпрос. Отвръщам им по един и същи начин: Петрович.
– Доктор Петрович?
– Ако изберат да се държат учтиво. Когато се сещах за теб, в мислите ми ти винаги беше Долтън. Наричай ме просто Петрович, и това е. Всъщност като стана дума за това, не би трябвало изобщо да говориш с мен. Аз съм Антихристът, превъплъщение на дявола и главен злодей в хиляди некадърно написани и изпълнени с фактологични грешки разкази. Може да те арестуват за това.
Долтън докосна своята удивително гладка, загоряла от слънцето, овлажнена брадичка. Той се наведе напред и отвори една тънка картонена папка. Първият лист хартия в нея представляваше снимка на мъж, малко по-млад от Петрович, с гъст черен бретон, падащ над лявото му око.
– Знаеш ли кой е това?
Петрович знаеше.
– Това е Анархия. Кандидат-уберхакер. Преди три месеца удари АНС с модифициран троянец, създаде сума ти проблеми, с някои от които още не могат да се оправят. Да, той е няколко крачки пред обичайните скрипт-кидита, но го заловиха.
– Клиент е на фирмата ми. Увери ме, че линията е напълно сигурна.
– Вече няма такива неща като сигурни линии, Долтън. Не и в прекрасния нов свят. Информацията иска да бъде свободна.
– Достатъчно сигурна, в такъв случай. Достатъчно, за да рискувам да ти се обадя.
– И защо ти е притрябвало да го правиш? По всичко личи, че се оправяш много добре без мен. – Докато говореше, Петрович претърсваше обществените и не чак толкова обществени архиви, за да разбере точно колко добре. – Ето: партньор в бизнеса, с равен дял акции, голям ъглов офис, женен, син и дъщеря, трето дете на път – поздравления – къща в Хемптънс. Малко скъпичка, но пък ти си се оженил за пари. Бащата на съпругата ти е твърдолинеен реконструкционист, цял сенатор. Добре си се справил. Твърде добре, за да провалиш всичко само за да ми кажеш едно здрасти.
Долтън като че ли имаше проблеми с дишането.
– Леле. Мари е бременна?
– Вчера е посетила специалист. Предишния ден е купила скришом три различни вида тестове. По всичко личи, че е така. – Петрович се изкашля. – Съжалявам, че ти развалих изненадата.
– Ще се престоря, че не знам. – Долтън беше притиснал юмрук към гърдите си. – Да не се бъзикаш с мен?
– Не и този път, товарищ. Тя сигурно просто изчаква подходящия момент, за да ти го каже. Сигурен ли си, че не искаш да ми затвориш?
– Вече взех решение. Аз… аз съм страхливец, Петрович. Ти го знаеш най-добре от всички. Бях се скапал абсолютно и сега съм тук само защото ти успя да запазиш самообладание. Всичко, което притежавам сега, го дължа на теб. Искам – с пет години закъснение – да ти се отблагодаря.
– Долтън, аз ти опразних банковите сметки. Взех почти всичко, което имаше навремето. Ограбих те. Да не би да си забравил? Или може би си забравил за всички останали хора, които Борис отвлече и на които не помогнах? А онези, при които нещо се обърка – не платиха откупа или се опитаха да проследят сметката – какво ще кажеш за тях? Онези, които бяха убити. На които той им вдигна ръцете на тила и им строши ларинкса, за да се задушат бавно. Всеки път, когато това се случваше, аз просто обръщах страницата на учебника, който четях, и се радвах, че не съм на тяхно място.
– Петрович, откакто се върнах от Санкт Петербург, аз съм във фаза на пълно отричане. Някои сутрини се събуждам и се чудя дали това изобщо ми се е случило. А после лицето ти се появява във всички новини и аз установявам, че повече не мога да потискам спомените. Но с кого мога да поговоря? Този мъж, това руско хлапе, което ме спаси, е същото, което е обявено за враг на държавата. Може би ако преди година се бях разкрил, сега нещата щяха да са наред. Но не можах, защото бях страхливец, защото и сега съм страхливец.
– Не си страхливец, Долтън. Не си искал да те отвличат. Никоя от жертвите на Борис не го е искала. И аз не бях някой ёбаный ангел, изпратен отгоре, за да ти помогне. Ти ми даде възможността, от която се нуждаех, за да се измъкна – със същата лекота на твое място можеше да е някой друг.
– Ти не разбираш, Петрович…
– Тогава ми го обясни по-добре, човече!
– Опитвам се. В съда съм като някой магьосник със сребърен език. Прокурорите дори се страхуват от мен. От мен? Можеш ли да го повярваш?