– Можете ли да го докажете?
– Да. Най-накрая намерихме бомбата. Успяхме да я заловим преди ЦРУ – чуваш ли ме, Макензи – и преди Новият джихад на машините да я откара в центъра на Свободната зона. Отворихме я и вътре беше претъпкано с мощни експлозиви, но нямаше никакъв ядрен материал. Този телефон – каза той, бръквайки в джоба си. Телефонът не беше там. Обзе го паника, но в този момент се сети, че Люси го беше отнесла. Той й махна и протегна ръка. – Този телефон щеше да я задейства. Когато набрах последния номер от регистъра на обажданията, ми вдигна Соня Ошикора.
Репортерката примигна учестено.
– Продължавайте – каза Петрович. – Питайте ме какво каза тя.
– Какво каза тя?
– Тя каза: „Мога да обясня“. Не й дадох възможност да обясни. Аз малко… добре де, при определени обстоятелства е нормално човек да се разкрещи. Знаете ли какво, когато приключите с мен, защо не отидете в Телекомуникационната кула и сама не я попитате?
– Аз… – Сурур се опитваше да запази хладнокръвие. – ЦРУ?
– Те нападнаха Новия джихад на машините в училището в „Хендън“, мисля. Ние пристигнахме там няколко минути преди тях, докато се опитвахме да открием бомбата. Трима агенти; убихме двама, оставихме един ранен. Трийсетина или четирийсет невъоръжени джихадисти бяха убити, преди да прекратим касапницата. Не се обадих за помощ, но бяхме малко заети да преследваме един ван, който пътуваше насам. Затова и не се задържахме дълго време там.
– Как разбрахте, че са от ЦРУ?
– Вижте: насочете тая ёбаная камера ей натам. – Той посочи към Маса и Валентина. – Жената вляво е бивш агент на ЦРУ, носи стелт костюм на ЦРУ, който върви в комплект със секретен декодер на ЦРУ, вграден в него. Костюмът й светна като коледна елха и се появиха трима души, облечени по същия начин като нея, които започнаха да стрелят по всичко живо. Изпратете някой в училището. Проверете записите на охранителните камери. Хубаво щеше да е, ако се шегувах, но се боя, че в случая не е така.
Сурур дишаше тежко; шумните хлипащи звуци сигурно се чуваха през микрофона й. За разлика от нея, Петрович даже започваше да се забавлява. Когато камерата отново се насочи към него, той почувства, че вече знае как да се справи с нея.
– Какви са следващите ви планове за Свободната зона, доктор Петрович?
– Планове? Да я предадем навреме в ръцете на властта на Метрозоната. Дали ще ми бъде позволено да го направя, вече зависи от други хора. Всички работници, които чувате оттук, и хилядите други, които не можете да чуете – хората, които се противопоставиха на измисленото извънредно положение и се хванаха отново на работа? Те искат същото като мен. Ще се опитам да им осигуря всичко, от което се нуждаят, за да вършат работата си. Това е всичко. Надявам се да се получи. Когато следващата седмица Свободната зона изчезне, отговорността за нея ще е преминала в други ръце и аз им желая успех. – Той впери поглед в камерата, стабилизира очите си и дори леко се наведе напред. Операторът чак пристъпи леко към него като хипнотизиран. – Не искам неприятности. Не искам да се бия. Знам, че в града има хора на ЦРУ, и искам да отправя една лична молба към президента Макензи. Отзовете ги. Кажете им да се махнат. Залогът е твърде голям, за да тичат моите и вашите хора наоколо и да се стрелят. И този път никакви ракети. Няма да ви помогнат изобщо. Ние се учим и сме подготвени. Врубаться?
За разлика от случая със Соня, Петрович беше убеден, че Макензи го гледа. Сигурно се намираше в работния си кабинет, заобиколен от реконструкционистките ястреби, предлагащи му най-разнообразни тактически удари на различни нива, сякаш частичното унищожение на Свободната зона нямаше да бъде също толкова сигурен повод за война, колкото и пускането на ядрена ракета от орбита.
– Може ли да поговорим за изкуствения интелект, който вие наричате Майкъл?
Петрович потрепна раздразнено.
– Наричам го Майкъл, защото това е името, което той избра за себе си. Какво за него?
– Свързахте ли Майкъл с глобалната комуникационна мрежа?
– Да.
– Въпреки резолюциите на ООН?
– Които са едновременно незаконни и неморални. Майкъл не получи възможност да говори пред Съвета за сигурност, преди те да вземат решението си – което несъмнено е било прието единодушно. Освен това ООН няма власт да налага смъртно наказание. Разбирам, че нямаме закони как да третираме нечовешкия разум, но съм убеден, че ако се съберем около една маса и го обсъдим рационално, ще измислим нещо малко по-хуманно. – Петрович се размърда на стола, след което се изправи. Кракът му беше изтръпнал и той се облегна на вратата на микробуса, докато го масажираше. – Даваме повече права на жертвите на катастрофа, изпаднали в мозъчна смърт. Тук не става дума да им се отнемат правата, а да обхванат и нещо, което очевидно е уникална личност.