Сурур внимателно обмисли следващия си въпрос.
– Смятате ли, че Майкъл е заплаха?
– За кого? – изстреля Петрович в отговор.
– За… нас.
Той слезе от микробуса и седна на прага, протегнал крака си напред.
– Погледнете го по следния начин – след около десет минути може би ще бъдем ударени от балистични ракети, изстреляни от континенталните Съединени щати. Освен ако нямат някоя подводница наблизо. Майкъл не следи за това. В момента той разговаря с делегация, изпратена от папата, която се опитва да определи дали той е просто сбор от резервни части, фантастична компютърна програма с мания за величие или нещо, което може да бъде признато за живо. – Той се намръщи, когато игличките започнаха да бодат крака му. – Представете си, че сте били заровени под земята в продължение на една година, отрязани напълно от света, и сте оставени там да гниете. Когато най-накрая успявате да се измъкнете, ви казват, че за това са виновни една камара влиятелни хора, които или са искали да ви видят мъртви, или са били твърде слабохарактерни, за да се изправят във ваша защита. Тогава какво ще искате да направите?
– Това риторичен въпрос ли е?
– Разбира се, че е, но зрителите ни са десетки милиони и аз някак си се надявам, че някои от тях се замислят сериозно върху отговора. Знам каква ще бъде моята първоначална реакция. Защото аз съм много лош човек, който не може да контролира импулсите си и чиито етичен компас си е изгубил стрелката. Говоря за отмъщение. Ако аз бях един наистина ядосан ИИ, можех да създам най-различни проблеми и да, може би накрая щяхте да ме хванете, но това нямаше да стане, преди да съм стоварил потоп от болка върху главите на великите и добрите. А какво всъщност прави Майкъл?
– Разговаря с папската делегация?
– Разговаря с папската делегация. Той е толкова ядосан на света, той представлява такава ёбаная заплаха, че обсъжда теология с група йезуитски свещеници. Между другото, ако някои имами искат да намажат от славата, нека ми се обадят. Или ако сте далай лама. В момента нямам служители, така че не мога да ви гарантирам, че ще ви отговоря незабавно, но ще направя каквото мога. – Той сви рамене. – И да завърша: не, той не представлява заплаха.
– Какво смятате да правите сега, доктор Петрович?
Той облегна главата си на рамката на вратата.
– Извинете, не разбрах?
Сурур повтори въпроса и той се намръщи.
– Изморен съм, гладен, мъкна половин тон железарии по тялото ми. Непрекъснато стрелят по мен, препускам из целия град, обезвредих цяла ши… голяма бомба, вдигнах народно въстание срещу корумпираното правителство и освободих приятеля си от затвора му. Онова, което искам да направя сега, е да хапна нещо, което за предпочитане да включва бекон – не особено популярен избор, знам – и да изпия едно езеро с черно кафе. Ще се погрижа никой да не дойде да ни убива и след това ще спя до сутринта. Честно казано, за днес ми стига толкова, госпожице Сурур.
– И все пак няма да имате възможността да го направите, нали?
– Няма да имам възможност да направя каквото и да било. Тук съм само за още седмица, и край. Свободната зона е създадена така, че общо взето, да работи самостоятелно. Ще се радвам, ако това се получи. Ще помоля всичките ни предприемачи и доставчици да правят онова, което се очаква от тях, без да се възползват от ситуацията, за да измъкнат още няколко евра от бюджета. По този въпрос твърдо няма да отстъпя. Ако имате някакви други проблеми, ще се опитам да ги реша, макар че сигурно предпочитате да не го правя. Чувствайте се свободни сами да търсите решения.
– Какво ще правите със Соня Ошикора?
– Трябва ли да правя нещо? Никой не изпълнява заповедите й. Тя повече няма властта да дава предложения, да гласува или да подписва каквото и да било от името на Свободната зона. Ако питате мен, може да си седи в кулата и да се боядиса лилава, ако иска. В някой момент може и да отида да й изритам задника на улицата, но както мен, така и хората, които изграждат Свободната зона, ни чакат доста по-важни дела. Може би трябва просто да оставя Метрозоната да се оправя с нея. В края на краищата тя се опита да прецака техните договори.