– Доктор Петрович, изглежда, единственото нещо, за което избягвате да говорите, е защо според вас някогашната ви приятелка се обърна срещу вас. Не може да нямате мнение по този въпрос.
– Избягвам го, защото се смущавам. Никой не иска да разкрива пред света личния си живот; поне не онзи, който е запазил здравия си разум. Соня винаги е искала да ми бъде нещо повече от приятел, а аз съм женен. Вие сте умна жена, госпожице Сурур. Сама се сетете.
В този миг се чу тътен от далечна стрелба, който отекна по покривите. Можеше лесно да се сбърка с нещо друго, ако онези, които го чуваха, не познаваха отблизо тези звуци.
Петрович рязко се изправи.
– Чёрт. Откъде идва това?
Сурур обърна глава към „Пикадили“, но съдейки по ехото, можеше да е на всяко друго място.
– Съжалявам. Имат нужда от мен.
Петрович грабна чантата си и се затича към мястото, където стояха Люси и Маса. Валентина вече се качваше в колата си. Кабелите, които го свързваха с микробуса, се опънаха, и след малко повече усилие се скъсаха. Той ги повлече след себе си.
Огледа се и видя, че камерата продължава да го снима.
– Майкъл? Прекъсвам те за малко. Дочувам звуци от престрелка, а не мога да разбера откъде.
[Момент.]
Моментът се проточи максимално дълго. Валентина спря пред тях със свистене на гумите и всички се натовариха в колата – Петрович отпред, а двете жени отзад. Той измъкна автоматичния си пистолет и провери пълнителя. След училището не го беше презареждал.
– Майкъл?
[Риджънтс Парк. Има сблъсъци между служители на корпорацията „Ошикора“ и екипите по разчистването. Ситуацията не е съвсем ясна, но има доклади за жертви.]
– Ёбаный в рот. Нямаше нужда от това. Изобщо. – Той удари с длан по пластмасовото табло. – Контейнер нула. Тръгвай.
26.
Пътуването беше почти като предишния път, когато в тъмнината се возеше на мотоциклета на Маделин, като едва не умираше на всеки завой, защото го вземаха с безумна скорост. Валентина накара тежкия джип с четворно предаване да завие толкова рязко, че пасажерите й се подготвиха за неизбежното преобръщане и трошене на стъкла, което така и не последва.
Спряха пред Риджънтс Парк и тя се озова отвън, стиснала в ръце заредения калашник с вдигнат предпазител, още преди синкавият пушек от гумите да се е разнесъл.
– Мисля, че ще повърна – каза Люси.
В първия момент Петрович не можа да открие закопчалката на предпазния колан, въпреки упоритото опипване на мястото, където би трябвало да се намира. Най-накрая я откри и се изтърси на пътя, дезориентиран, но без позиви за повръщане.
– Чёрт.
Той надигна глава, застанал на четири крака, и видя тълпа от облечени в мръсни гащеризони работници от едната страна на входа към строителната площадка, които се опитваха да се прикрият зад дървените трупи, празните скипови подемници, камионите влекачи и всичко останало, което можеше да им осигури някакво укритие.
Повечето от тях като че ли бяха успели да избягат, макар че между останалите домики се появяваха нови, които притичваха от стена до стена, докато накрая не се присъединят към колегите си.
Валентина го изправи на крака и той тръгна наляво, залитайки. Спря се едва когато се блъсна в телената ограда около парка.
– Някой ще ми каже ли какъв хуй става тук?
Един мъж, който клечеше до портала, побутна назад каската си и отвърна:
– Да не би да си устойчив срещу куршуми?
– Последния път не бях.
– Тогава клякай тук при мен.
Беше настъпила неспокойна тишина – откакто бе пристигнал, не се бяха чували никакви изстрели, а само някакви гласове в далечината, които може би си крещяха един на друг. Нямаше как да се разбере със сигурност.
– Какво се случи?
Петрович клекна до мъжа.
– Отидохме на работа, както ни каза. – Човекът като че ли имаше испански акцент, както някогашния му асистент, или може би португалски. – Стоях до трошачката – работата ми е да пускам контейнерите в нея – когато забелязах хората на Ошикора. Веднага разбрах, че ще си имаме проблеми, защото слушахме твоето предаване. Всички бяха въоръжени, а ние разполагахме само с ръцете си, но нямаше да ги оставим да ни правят на луди. Казахме им: нямате право да бъдете тук! Започнахме да ги изтикваме – те бяха осем, но ние бяхме осемдесет.
– Не ми казвай, че са започнали да стрелят по вас.