– Човече, беше… ние побягнахме. Те убиха един от нашите право пред очите ми.
Мъжът притисна дланта си към ризата и я показа на Петрович. По нея имаше петна от все още незасъхнала кръв.
– Да, познато ми е това. – Той се изправи. – Осем, казваш?
– Може и девет да са.
– Това е важно. – Петрович извиси глас. – Осем или девет са, хора? Трябва да знам.
Всички бързо стигнаха до консенсус, че са осмина. Той не го прие като чистата истина. Люси вече беше излязла от колата и се беше облегнала на гумата на един самосвал, която беше висока почти колкото нея. Маса гледаше към онова, което бе останало от купчината домики, като се опитваше да си спомни географията на терена.
– Можем да се справим по-добре от това – каза Петрович. – Майкъл? Пак ще те прекъсна. Трябва ми актуална сателитна карта на Риджънтс Парк и искам да разговарям с отряда на Ошикора, който се намира вътре.
[Ако изчакаш две минути, един от американските сателити ще влезе в обхват. Мога да ти дешифрирам потока информация в реално време. Освен това в Риджънтс Парк има девет блокирани трансмитера на мобилни телефони, концентрирани на едно място.]
Майкъл му сигури връзка с телефоните и Петрович им се обади едновременно.
– Здрасти. Казвам се Самуил Петрович и сега аз ръководя шоуто. Ако някой иска да предяви някакви претенции към поста, да го каже още сега, защото думите ви ще окажат драматичен ефект върху продължителността на живота ви.
– Здравейте, Петрович-сан.
– Игуро. Кажи ми, че не си убил току-що няколко души.
– Това беше… нещастен случай, Петрович-сан. Дадени са ми заповеди.
– Какво трябва да означава това? Заповедите ти идват от мен и аз ти казвам, че трябва да свалите оръжията и да излезете с ръце на тила.
– Моите уважения, но трябва да ви откажа. Не мога да приема капитулацията, а ме чака работа. Тъй като се провалих в изпълнението на всички задачи, които ми бяха дадени досега, възнамерявам да довърша поне тази. – Игуро въздъхна. – На всички ни беше трудно.
– Знаеш много добре, че идвам за теб, нали?
– Очаквах го.
– Пошёл на хуй! – Петрович извади пистолета си и го насочи към вътрешността на Риджънтс Парк. – Не може да няма и друг начин.
Валентина и Маса се затичаха напред, прикривайки се една друга. Люси също се показа, но Петрович впери упорито поглед в нея, докато не я накара да се спре.
– Ти няма да ходиш никъде. Твърде е опасно.
– Но…
– Умирам от страх да не те загубя. Разбираш ли ме?
– И аз трябва да свърша нещо. – Тя намери пистолета си и показа на Петрович, че е запомнила как трябва да го използва. – На тях им позволи да се занимават с опасни неща.
– Те са войници, Люси.
– А ти какво си?
Тя застана до него, без да сваля очи от лицето му. През последните няколко дни сигурно беше пораснала, защото очите й се бяха изравнили с неговите.
– Увреден. Такъв съм аз. И не искам ти също да станеш такава.
– Не можеш да отидеш там и същевременно да ми попречиш да те последвам.
– Тогава стой зад мен. И не прави глупости.
Той преглътна тежко и се затича към мястото, където стоеше Маса, вдигнала оръжието пред себе си, и оглеждаше пътеката между домиките.
– Дотук е чисто.
– Всичко е наред – ще получим карта. Ще насложа информацията за мишените ни и ще ти я изпратя. Според мен те ще се опитат да унищожат контейнер нула. Мисля, че трябва да го запазим цял.
Майкъл му изпрати сателитния образ и Петрович вече можеше сам да види сияещата бяла точка до тъмното петно на контейнера. Той маркира останалите, след което отмести мерника си към контейнер нула.
Девет източници, и той знаеше точно кой от тях е Игуро. Бяха покрили неравен периметър, концентрирайки се върху единствения път, през който може да се влезе вътре с превозно средство. Двама се намираха в контейнера – Петрович не можеше да ги види, но долавяше предавателите им.
Маса гледаше екрана на ръката си.
– Един, който да ги накара да замръзнат по местата си, а другите да ги хванат изотзад.
– Трябва да превземем контейнера, преди да са го минирали. Хич не ми се иска да се занимавам с още една бомба. Какво ще кажеш аз, Тина и Люси да тръгнем право напред, а ти да заобиколиш отзад?
– Някой идва.
Петрович веднага погледна към съседния ъгъл. Ала картата показваше фигура, идваща откъм входа. Той се обърна назад.
Маделин се приближаваше с широка крачка. Беше захвърлила кожените си дрехи, които носеше през по-голямата част от годината, и ги беше заменила с малко тясна броня и с керамичния шлем на сестрите от Ордена на Жана д’Арк. В едната си ръка държеше своя ватикански специален, а в другата – раница.