При него останаха шестима души и Маделин ги отведе настрани, за да поговорят на спокойствие.
Маса ги погледна.
– Ще ти трябват доста повече, освен ако не си решил да взривиш кулата с все Соня вътре.
– Или мога да хвърля целия Джихад срещу нея, да вдигна достатъчно неща във въздуха, които да я съборят. Ще се получи.
– Но няма да го направиш, нали?
– Няма. По две причини. Първо, ще се получи страхотен безпорядък и аз нямам намерение да го разчиствам. Второ, искам да знам защо. Пропускам нещо тук, нещо голямо, което не мога да разбера, защото съм част от него. Така че, да, искам да отида в офиса й и да настоявам за отговори. – Той се обърна в посоката, където се намираше Соня. Знаеше номерата на телефоните й. С лекота можеше да я закове. – Тя няма да ми каже нищо, докато не загуби толкова много, че да не й остане нищо за губене.
– В такъв случай ни трябва персонал, оръжия, автомобили, експлозиви и план.
– Разполагаме с достатъчно багери и строително оборудване за цяла бронирана бригада. Разполагаме с повече С-4, отколкото можем да носим. Маделин има ключове за склада с всички оръжия, които сме събрали през последните единайсет месеца. Базата данни на Свободната зона ми казва, че във ведомостта ми са вписани две хиляди мъже и жени от бившите служби. – Петрович сви рамене. – Все е някакво начало.
Маса му протегна ръка и той се подпря на нея, докато скачаше на земята.
– Единственото, което ти трябва сега, е план, който, така или иначе, няма да следваш.
– В такъв случай ми дай една минутка. – Той се отдалечи на няколко крачки и се обърна. – Намери Тина. Кажи й да отведе Люси обратно в Колежа по изкуствата, за да вземат скритите й запаси. Предчувствам появата на шок и благоговение.
– Скритите запаси на Люси?
Тя обаче не оспори заповедта му и докато се отдалечаваше към портала, използва комуникатора на костюма си, за да се свърже с Валентина.
Той остана сам на мястото, което бе представлявало полукръг от някогашния парк, преди върху него да изникне големият портал към скупчването от домики в Риджънтс Парк. Градините бяха залети с бетон, но плочите се бяха пропукали на местата, където минаваха оригиналните алеи и цветни лехи. Както при всичко останало в Армагедона, и тук бяха действали бързо и през пръсти.
Петрович вървеше с наведена глава, следвайки лабиринта от пукнатини.
Трябваше да неутрализира японските работнически групи, да ги убеди да не вземат ничия страна, неговата или на Соня. Както и служителите на Соня – те не бяха войници, но сигурно се смятаха за прислужници и чувстваха, че трябва да са й верни.
Но те бяха верни и на него. Можеше да използва това. Старецът Ошикора беше изгубил по-голямата част от служителите си, избити от Новия джихад на машините. Наетите от по-скоро хора нямаха това усещане за лоялност, което се прехвърляше от бащата към дъщерята.
Униформената й охрана – това щеше да е трудно, но не и невъзможно. Той трябваше да открие начин да се вклини между тях и шефката им или щеше да се наложи да го направи по трудния начин.
Те щяха да се съпротивляват, докато не изчерпат мунициите си, и атаката на кулата щеше да доведе до кървава баня. Той беше готов на всичко, за да избегне това.
Петрович продължи да върви и когато стигна до кръстопът на напуканата бетонна плоча, тръгна в произволно избрана посока. В ума му започна да се оформя идея, по-бавно от обичайното. Трудно беше да поддържа мислите си в ред, когато беше толкова уморен и предателството на Соня продължаваше да го тормози.
Приближи се бавно до входния портал. Колата на Валентина беше изчезнала заедно с Люси. Маделин също я нямаше, както и два камиона и всички хора, които беше отделил. Работниците в Риджънтс Парк бяха заети. Първите линейки се появиха на пътя и свиха по калната пътека, водеща към вътрешността на парка.
Поне Маса беше тук. Тя седеше със затворени очи в кабината на един камион, отпуснала глава върху облегалката на седалката. Петрович се качи откъм шофьорското място, помагайки си по неволя само с дясната си ръка, и се настани зад волана.
– Здравей – каза той.
– Здрасти. – Очите й не се отвориха. – Благодаря.
– За какво?
– Че ми даде дом.
– Няма защо.
– Мисля, че ми харесва да съм ирландка.
– Поне ще е нещо, което да си спомняш. Повече няма да има никакво изтриване на спомените. Обещавам.
– Радвам се. Измисли ли нещо?
– Да. В момента го дообмислям. – Той се облегна назад и опря коленете си във волана. – Разделяй и владей. Призовах абсолютно всички с нужния опит, независимо от националността им. Има цяла група никейджин, които са били ченгета, а японската полиция за борба с безредиците беше ёбаное безмилостна. Апелът ми включваше и всички от охранителните екипи на Соня – от известно време не са получавали никакви съобщения, така че моето със сигурност ще им привлече вниманието. Освен това ще им дам интервюто с „Ал-Джазира“, защото те го пропуснаха първия път.