– А ако откажат да дойдат?
– Ще запечатаме целия квартал: няма да е проблем, защото няколко главни улици обграждат кулата от всички страни. След това отново ще им се обадя и ще апелирам към по-добрата им същност.
– Въпреки това ми се струва, че ще се наложи да се бием.
– Може би. Но преди да дойде този момент, има още едно нещо, което мога да опитам. – Той затвори очи. Адски силно се изкушаваше. Пет минути, само толкова му трябваха. – Просто ще вляза вътре и ще ги предизвикам да ме застрелят.
Това я разсъни напълно.
– Какво?
– Единствената константа във всичко, което се случва, е, че Соня не им позволява да ме наранят. Това, което се случи с ръката ми, нямаше за цел да ме убие, но според мен тя беше наистина ядосана на онези, които ми го причиниха. Това не беше предвидено. Всичко останало – бомбата, Игуро… досега да ме е довършила поне по половин дузина различни начини, но ние винаги успявахме да се отървем. Обзалагам се, че ако бях обявил присъствието ми при контейнер нула, щях да отида при тях и никой нямаше да стреля. Но тогава нямах яйца да го направя, така че този път ще трябва да се стегна и да действам.
– Наистина ли смяташ, че Маделин ще ти позволи?
– Не тя е шефът – каза Петрович, – а аз.
– И ти се притесняваш, че хората на Ошикора ще те убият? – Маса сви устни и погледна през предното стъкло. – От жена си трябва да се страхуваш.
– Двамата с Майкъл убихме десетки хиляди хора. Ако си мислиш, че това ще ми помогне да унищожа още няколкостотин, жестоко се лъжеш. Ако не друго, цялата тази история поне ме убеди, че победата не ти гарантира автоматично по-малък брой жертви сред твоите привърженици. – Ъгълчето на устата му потрепна. – Понякога има и по-добри начини да победиш.
– Желая ти успех в такъв случай. Аз знам само един.
– Причината е в това, как са те програмирали. Странно – цял куп кардинали са се събрали в една стая, за да разберат дали Майкъл е жив, а никой от тях не поставя под въпрос собствената ни човечност.
Двамата продължиха да седят безмълвно, наблюдавайки оживената дейност навън. Линейките, които бяха пристигнали по-рано, тръгнаха да излизат на заден ход и група работници се струпаха наблизо, за да ги изпратят.
– Има дни – каза Маса, – в които се чудя коя ли съм била. Защото нямам никакви спомени, съдя за себе си само по действията ми и… и не ми харесва онова, което виждам. Какво ли е видяла в мен Агенцията, за да реши, че от мен става добър убиец? Какво ли съм направила? Измъчвала съм животни? Наранявала съм хора? Или просто съм ги унищожавала с някоя навреме подхвърлена клюка и после съм стояла отстрани и съм гледала как животът им се съсипва?
Петрович се размърда в седалката си, отчитайки броя на доброволците, които бяха отговорили на призива му. Чувстваше се леко унизен.
– Мади ми каза, че не трябва да те наричам Маса. Тина ти вика Файона, а аз май никога не съм те питал кое предпочиташ. Просто предположих.
– Ти всъщност не си Сам Петрович, нали? Това не е името, което майка ти ти е дала в люлката, но си доволен от него. – Тя сви рамене. – Може да си избера някакво друго име, което да ми хареса. Засега съм доволна от това, което имам. Няма проблем.
– Добре. – Той посегна към дръжката на вратата. – Ето ги, идват.
– Кой?
– Новата република. – Той погледна в страничното огледало и се намръщи. – Ёбаный стос.
Ритна вратата и сложи крак върху стъпалото. Откъм „Мерилибоун“ бавно се спускаше колона от автомобили и камиони. Начело се движеше Валентина, а през отворения прозорец стърчеше Люси, стиснала прът в едната си ръка и знаме в другата.
Знамето беше червено, и не беше единственото.
Имаше и други, които се вееха на антени, чистачки, радиаторни решетки, държаха се в ръце или бяха привързани към пръти. Море от червено.
Петрович скочи на земята и Валентина спря колата си до него.
– Какъв хуй си направила?
– Хмм – рече тя без капчица оправдание в изражението си. – Ние вдигнахме революция, да?
– Знаеш ли как изглежда това?