– Сам, нямах предвид… – започна тя, но той отново я прекъсна.
– А какъв хуй имаш предвид? – Той се приближи плътно до нея, дръпна ръката си от нейната и оголи зъби. – Ти не си някаква заменима част. Никога не си била. Ёбаный стос, липсваше ми. Всяка нощ, всеки ден, без прекъсване. Имам приятели, имам дъщеря, но ти си моята съпруга.
– Тогава ме изслушай. Ще те убият и вината за това ще ме унищожи. Не бях до теб през цялото време и сега е възможно да те изгубя завинаги. Не можеш просто да отидеш там и да очакваш, че няма да стрелят по теб. Това е лудост.
Лицето й беше пребледняло и тя цялата трепереше. Чисто и просто, беше много уплашена. Ужасена.
– Седни – каза Петрович. – Ела и седни.
Те отидоха до пейката пред църквата и седнаха един до друг, притиснали хълбоците си, макар да имаше предостатъчно място.
– Виж какво. Хората се редят на опашка, за да се хвърлят пред мен и да поемат куршумите. Ти, Тина, Маса, дори Люси по неин си непохватен начин, имате незначителна преднина пред две хиляди работници от Свободната зона, които очевидно са твърдо решени да ме последват като стадо леминги към пропастта. Не искам това. Не искам никой да умира заради мен.
– Правим го, защото те обичаме.
– Правите го, защото сте луди за връзване – изръмжа той. – Писна ми. Взел съм някои решения и няма да ги представям пред комитета за ратификация. Не съм ничия шестёрка. Ако някой ще умира заради това, че съм прецакал работата, то искам това да съм аз.
– А аз не искам. Предпочитам да е всеки друг, но не и ти.
– Да. И на мен би ми харесало, но възнамерявам да покажа среден пръст на съдбата и да й кажа иди в жопу. – Той сви рамене. – Какво друго мога да направя?
– Да останеш тук, при мен, на безопасно място.
– А какво ще стане със Соня? Има ли някой друг, който да се справи с нея, без хората да се изпозастрелят по улиците? Някой друг, освен мен?
Маделин заплака беззвучно. Едри сълзи закапаха в скута й.
– Не го прави.
– Няма кой друг. И двамата го знаем.
Той се изправи и я целуна по темето, където свършваше бръснатата кожа и започваше сплетената на плитка коса.
– Поне вземи бронята ми.
Тя задърпа силно ръкавите си, докато велкрото на гърба й не започна да се разлепя шумно. За секунди я съблече и я хвана за презрамките, сякаш бързината й щеше да го предпази.
– Мади, престани. – Той хвана бронята за твърдата яка и я преметна върху едното й рамо. Под бронята Маделин носеше бледо трико, което му действаше адски разсейващо. – Просто се спри. И без това едва мога да си стоя на краката, а и не смятам да се бия. Отивам да преговарям. Бронята няма да ми помогне.
– Трябва да направя нещо.
– Като например да ме посрещнеш, когато се върна? Това ще е хубаво.
Той отново я целуна и тръгна обратно през пътя. Когато се приближи към Валентина, тя го погледна с присвити очи.
– Проблем?
– Да. Но така или иначе, действаме. Зареди ме.
До нея лежеше кутия със сингуларни бомби и тя закачи четири от тях на обхваналата ръката му метална рамка. Поотделно те не тежаха чак толкова; заедно, с батериите и таймерите им, накараха ръката му да увисне.
– Вземи – каза Люси, подавайки му шише с вода. Предварително го беше разпечатала. – Имаш ли нужда от нещо друго?
– Водка?
– Не знам. – На лицето й изведнъж се изписа объркване. – Може да се намери малко.
– Шегувам се – рече той. – Не говоря сериозно. Е, поне не чак толкова. Не бива да пия, когато се очаква да работя с експлозиви, но една яка глътка щеше да ми влезе добре. Няма значение.
Той потупа джобовете си, за да провери дали не е забравил нещо, но те и без това бяха празни. Паспортът му се намираше в куриерската чанта, която лежеше в колата на Валентина. Там беше и паспортът на Маделин. Още не й беше казал. Нямаше и да успее, ако нещата се объркат.
Така или иначе, вече беше късно за това.
– Добре.
Петрович тръгна по улицата към кулата, подмина двете групи въоръжени мъже и жени, скупчени зад набързо издигнатите барикади. Когато премина през пътните маркировки, той се спря и погледна назад. Маса, Валентина и Люси като че ли се чудеха какво да правят – за пръв път от много време насам нито една от тях не беше до него.
– Какво? – извика Маса.
– Не трябваше ли да ми пожелаете късмет?
– Ти не вярваш в късмета. Не оставяш нищо на случайността.
– Ами да. – Той отново се обърна. Погледът му се насочи към кулата, към странната й форма с твърде тежка горна част и тънка основа, обградена от чиниите на микровълнови антени. – За всяко нещо си има първи път.