Улицата беше тясна, оградена от три- и четириетажни къщи. Приземните етажи на повечето бяха превърнати в магазини, чиито прозорци бяха покрити със стоманени щори. Джихадът я беше връхлетял от единия край, а Външните от другия, но щетите бяха поправени. Сега си изглеждаше почти както преди, с изключение на редицата коли, които я блокираха, паркирани напреки малко по-нататък.
Петрович отвори бутилката със зъби и изплю капачката. Изпи половината вода. Не я биваше като заместител на кафето. Той отключи телефона на Соня и й се обади.
– Здрасти. Спускам се по Кливлънд Стрийт към позициите ти. Нали някой няма да ме застреля по невнимание?
– Сам? Какво става?
Тя звучеше объркано.
– Хайде сега. С риск да прозвуча като герой от предармагедонски полицейски сериал, ти си обкръжена. Имам няколко хиляди въоръжени бивши войници и полицаи, които са блокирали всяка улица към кулата, и те знаят много добре какво да правят, ако не се върна. По един или друг начин всичко приключва днес. Как ще свърши, зависи от теб, но аз мисля, че си заслужава да опитам да те убедя да решим всичко с преговори, вместо да започнем нова война.
– Аз… виждам те.
Петрович се опита да зумне погледа си, за да види върха на кулата, но отражението на слънцето в стъклата го заслепи. Въпреки това той я поздрави с вдигане на шишето и продължи да върви.
– Е, какво решаваш? Може ли да поговорим?
– Винаги може да поговорим, но ти никога не си държал на присъствието, нали?
– Не. Но този път е важно да говорим очи в очи. Да можем да виждаме през прозорците на душите ни. Без лъжи. Само чистата истина, и въобще не ми пука колко смущаващо може да бъде това за всеки от нас.
Барикадата от коли се намираше точно пред него и той забеляза няколко яркочервени лазерни точки, танцуващи по гърдите му. По всичко личеше, че повечето стрелци нямаше да успеят да улучат двуетажен автобус от десет крачки, но както бе посочила Маделин, достатъчен беше само един куршум.
Той се спря и погледна към фигурите, които се бяха скрили зад багажниците и капаците на колите, впивайки във всеки един от тях твърдия си поглед. Забеляза нервността им, граничеща с паника. Лоша комбинация с огнестрелно оръжие.
– Няма да ме застрелят, нали? – попита той Соня.
– Знаят, че не бива. Каквото и да се случи.
– Предполагам, че не съм заложил живота си на сигурно – каза той.
Сви рамене и продължи да върви напред, докато не се озова пред един червен бус, зад който стояха охранителите на Ошикора. Един мъж свали оръжието си и с кимване даде знак на колегите си да направят същото.
– Петрович-сан. Не можем да ви пуснем да преминете.
– Да, относно това. Ще мина, независимо дали ви харесва, или не. Така че или отместете колите, или аз ще ги отместя вместо вас.
Командирът – или поне мъжът, който бе поел командването при липсата на такова – огледа грохналата фигура на Петрович.
– Това ми се струва невъзможно.
Петрович остави бутилката си с вода на пътя и откачи една от сферите, които висяха на ръката му.
– Невъзможно ли? Дайте ми достатъчно дълъг лост и опорна точка и мога да обърна Земята.
Той окачи сферата на дръжката на вратата и започна да подмята превключвателя между пръстите си.
– Какво правите?
– Зареждам този генератор на сингуларност. Никога досега не съм използвал някое от тези неща на открито, затова нямам представа какво ще се случи. – Лицето му се изкриви. – Всъщност това не е съвсем вярно; знам, че за определен период от време, който е твърде кратък, за да може да бъде измерен, в центъра на тази топка ще се появи черна дупка и всичко, което се намира наоколо, ще поиска да скочи в нея, дори самата светлина. Използвам ги, за да пробивам тунели и веднъж унищожих цялата вътрешност на къща с помощта на едно от тези неща.
– Това бомба ли е?
– Не. Бомбата експлодира. – Той погледна над покрива на колата. – Това смуче здраво, така че наистина не ви препоръчвам да стоите някъде наблизо, когато се включи.
Петрович се наведе напред и натисна бутона до превключвателя. Светлинката на индикатора се смени от червена на зелена. Той взе водата си и започна да се изтегля назад. Мъжете от другата страна на барикадата също заотстъпваха.
– Работата е там – извика Петрович, – че таймерът е направен от петнайсетгодишно момиче. Тя обикновено е много добра в тези неща, но нали знаете колко е трудно да се разчете реалната стойност на един резистор, когато е късно и очите те болят.
Той се беше отдалечил на пет метра от уреда и се потеше. Разстоянието не беше достатъчно и не се беше шегувал за таймера. Продължи да отстъпва назад толкова бързо, колкото успяваше да се движи.