Но в същото време в него гореше перверзното желание да не пропусне нищо.
И сякаш като по поръчка бомбата изчезна. Колата, към която беше прикрепена, потрепна и се сгърчи. За части от секундата тя се смали, изкоруби се и засия със син пламък. Пътят се покри с пъпки, които се пукнаха, настилката се обели, паважът под нея стана на прах. Спрените по тротоарите превозни средства отлетяха встрани като блъснати от преминаващ тир, каросериите им се усукаха, натрошиха се, разхвърчаха се стъкла.
Самият Петрович усети придърпването, сякаш някаква огромна ръка се протегна и започна да го тегли неустоимо навътре. Той заби краката си в настилката, облегна се назад, но така или иначе, продължи да се плъзга. Гърбът му опря в пътя и тялото му се плъзна съвсем леко към разкъсаната кола и оформящия се кратер, но това беше достатъчно, за да накара сърцето му да спре.
Въздухът беше наситен с изпарения. Разнесе се пропукване, локвата от бензин се подпали, лумнаха опушени червени пламъци. Само след секунда всичко спря да се движи и Петрович отново успя да се изправи.
Съседните коли бяха потънали до половината в дупката на пътя, боята им беше напукана и се белеше от горещината, таблата им висяха изкъртени настрани, а шаситата им се бяха огънали като карамелени бонбони. От третата кола не се виждаше нищо. И все пак прозорците на околните сгради стояха непокътнати.
На ръката на Петрович висяха още три от тези лоши момчета и той се чувстваше неуязвим. Заобиколи вирнатата задница на едната кола, без да обръща внимание на охранителите, които лежаха проснати на пътя – някакви си обикновени смъртни.
– Здрасти, Соня.
– О, господи. – Тя беше видяла всичко. Имаше по-добра видимост от Петрович. – Значи, така действа.
– Кажи на човека, който стои във фоайето, да не ми се изпречва на пътя. Знам, че не можеш да им се обаждаш, но приземният етаж е само на трийсет секунди разстояние. Не можеш да ме спреш със залостване на вратите и ако блокираш асаньорите, просто ще се кача по стълбището. Ще ми отнеме повече време и когато стигна горе, ще бъда адски ядосан, но крайният резултат ще бъде същият.
Той я чу как забързано дава някакви заповеди, след което отново му се обади, задъхана.
– Сам, не мога… Страх ме е.
– А мен не. Вече не.
Ниската сграда в подножието на кулата се намираше точно след следващото кръстовище. Гледаха го, но този път не бяха милиони по цялото земно кълбо – само няколкостотин. Някои се бяха залепили, също като работодателката си, към прозорците на офисите си, докато той крачеше към стоманения навес над входната врата. Други, въоръжената охрана, сформираха отбранителна линия, прикриха се в нишите на портала и зад по-обемистите предмети на улицата. Позволиха му да премине, но той, така или иначе, очакваше точно това.
Разполагаше със схеми, архитектурни планове, снимки. Можеше съвсем сам да намери пътя до асансьорите и да се изкачи с единия от тях до последния етаж, въпреки неприязънта си към този вид транспорт. Това си беше самата истина – вече нищо не можеше да го уплаши.
Петрович влезе, залитайки, през двукрилата врата и закрачи през фоайето.
– Пускай чайника. Качвам се.
29.
Ускорението на асансьора го накара да се чувства пълен и тежък. Намаляването на скоростта го обърка и замая. Изкачи се и зачака вратите да се отворят настрани.
Когато го направиха, той се озова пред цяла тълпа от притиснати плътно един към друг хора, които образуваха полукръг около асансьора. Щом излезе навън, те се дръпнаха леко назад, след което безмълвно образуваха кръг около Петрович, опитвайки се да запазят максимална дистанция между себе си и него. Един по един се промъкваха в кабинката на асансьора и когато тя се напълни, вратите отново се затвориха.
Навън останаха само шепа хора и когато вторият асансьор спря на етажа, те също побързаха да се ометат. Останаха само празни бюра, тъмни монитори, изоставени столове и всякакви издаващи човешкото присъствие дреболии – снимки, фигурки, саксии с растения – но самите хора ги нямаше. С едно изключение.
Огромното извито панорамно стъкло осигуряваше пълен изглед към Свободната зона и Петрович добре разбираше защо Соня е избрала да настани бюрократичната машина тук – така получаваше илюзията за пълен контрол, а за онези, които работеха за нея, се създаваше илюзията, че непрекъснато са наблюдавани.
Той тръгна напред бавно – не толкова за да забави срещата си със Соня, колкото за да подбере точното място. Пред погледа му се ширеше градът – беше го спасил два пъти и проклет да е, ако се наложеше да го прави трети път. Не биваше да се стига дотам, че да се налага да го спасява от приятелите си, и враговете бяха достатъчни.