Когато бюрото й се появи иззад една вътрешна стена в залата, той забеляза и нея. Соня седеше изправена, отпуснала ръце в скута си, облечена в спретната бяла блуза и тъмно сако. Абсолютно отражение на госпожа президент Ошикора, докато тя си беше просто Соня, единственото оцеляло дете на един мъртъв бежанец, изхвърлено на брега като плавей. Дрехите и титлата вече не означаваха нищо. Тя беше наследила цяла бизнес империя, а накрая беше останала единствено с дрехите на гърба си. Петрович почти изпита жалост към нея, но тя и само тя бе единствената причина той да носи квантови разрушители, закачени на ръката му, а коремът му да курка от глад.
Соня не вдигна глава, докато той се приближаваше към нея, остана така и когато той си дръпна един свободен стол и се настани пред бюрото й. Петрович нямаше никакви притеснения, затова просто седеше там и я гледаше, докато тя най-накрая не се осмели да го стрелне с поглед изпод бретона си.
– И така, ето те тук. – Той изпи остатъка от водата си и започна напразно да се оглежда за някоя димяща чаша или кана с черно кафе. – Нещо да кажеш по въпроса? Каквото и да е?
– Направих го заради теб – каза тя.
– Ще се наложи да ми го обясниш, защото изобщо не се чувствам благодарен.
Соня сви устни и вдигна ръка, за да избърше крайчеца на окото си. Цялото й тяло беше напрегнато и след като отново свали ръката си, пръстите й се свиха хищно, преди да полегнат върху коляното й.
Брадичката й се отпусна върху гърдите и тя въздъхна.
– Вече няма никакво значение. Всичко свърши, нали?
– Може и така да се каже. Все още можеш да вземеш някои важни решения, като например да накараш хората си да свалят оръжие и да им кажеш, че аз имам нужда от тях. Което си е самата истина.
– Мога да го направя, но това няма да има никакво значение.
– За мен ще има.
– Не. Защото скоро ще си мъртъв. – Тя улови погледа му и го задържа. – Повече не мога да те защитавам. Всичко, което направих, всичко, което се опитах да направя, се провали, защото ти си твърде упорит, твърде независим, твърде добър в измъкването от капана, който ти поставих. Смятах, че съм обмислила ако не всичко, то поне достатъчно. Оказа се, че съм сбъркала.
Петрович примигна изненадано.
– Какво си направила?
– Пречех на американците да те убият. Казаха ми, че ако не се погрижа за теб, те ще го направят. – Тя погледна към тавана. – И аз им отговорих, че ще те обезсиля, така да се каже. Ще ти съсипя живота, репутацията, ще те лиша от подкрепа. Ще те изолирам, ще те подчиня, ще те заловя и ще се погрижа никога повече да не представляваш заплаха за тях. Обещах, че ще го направя, защото не мога да понеса мисълта, че ще те загубя.
– О, чёрт.
Той се наведе напред и опря чело в бюрото.
– Открих Пророка на Новия джихад на машините в Метрозоната и задържах него и откачалките му на сигурно място, докато ми потрябват, нагласих контейнер нула, използвах наемници, за да ти отнема бомбата и да я дам на Джихада. Погрижих се никой да не ме свърже с която и да е част от плана и се постарах да се освободя от всички, които участваха в него. Начините да се отървеш от неудобни трупове, когато ръководиш изхвърлянето на отпадъци, са практически безкрайни. – Тя въздъхна. – След това ти реши, че все пак няма да паднеш по гръб. Реши да отвърнеш на удара – още преди месеци беше решил, че ще се изправиш срещу всичко и всеки, който се изпречи на пътя ти – и планът се провали.
Петрович се изправи бавно и разтърка гънката на челото си, която се беше образувала от ръба на бюрото.
– Ти, ти… – Той се опита да намери подходящата дума, която би отразила абсолютната безполезност на усилията й и пълното му презрение към тях. – Кукла на конци.
– Изгубих контрол. Над теб, над Джихада, над собствените ми хора. Сега ти ще умреш и аз няма да мога да направя нищо. – Тя се сви в стола си, най-после освободена от тежестта на товара си. Дори се усмихна. – Но едно „съжалявам“ няма да оправи нещата.
– Не – отвърна тихо Петрович. – Няма. Откога играеш тази игра?
– От десет месеца. Един човек дойде да ме види тогава. Тъкмо бях заела поста си. Помислих си, че е дошъл за едно, а се оказа, че целта му е нещо съвсем различно. Нали знаеш как работят сега – без електронни комуникации, всичко се уговаря очи в очи, докладите се пишат на хартия. Той ме убеди, че ти си на косъм да бъдеш убит, но американците искат да избегнат нов конфликт с ЕС толкова скоро след предишния.