– Знаеш какво трябваше да направиш, нали? Веднага, още тогава? Да го заплашиш с пистолет и да извикаш охраната. Щяхме да спечелим тази битка по дипломатически път и никой нямаше да умре. Знаеш ли кой е бил този човек?
– От ЦРУ…
– Бил е контрольорът, шефът, важната клечка. Тина и Маса се опитват да го открият от цяла вечност. А той е бил тук, в офиса ти. Още тогава си се прецакала, не вчера.
– Или трябваше да направя каквото ми казваше, или щеше да те убие. – Тя сви рамене. – Сторих онова, което сметнах за най-добро. Наистина го направих заради теб. Знам, че сега ме мразиш. Знам, че ще разкажеш на целия свят какво съм направила. Това няма да те спаси. Всъщност сега сигурно ще убият и двама ни.
Петрович се изправи, избутвайки силно с краката си стола назад. Прекара пръсти през мазната си коса и се почеса по скалпа. Вдигна празното шише от водата и го смачка в шепата си, преди да го запрати към прозорците в безуспешен опит да ги улучи. Гледаше го как пада наблизо на земята и се намръщи, когато не чу звука, който смяташе, че ще му донесе удовлетворение.
– Дори да не го беше спряла още тогава, само си представи какво можехме да направим. Можехме да заловим цялата клетка и да ги изправим с белезници на ръцете пред целия свят; прощален подарък от Свободната зона. Но не. Ти решаваш – ти, само ти – да се огънеш и го поемеш толкова надълбоко, колкото на тях им се иска. – Петрович отново сложи стола си пред нея. – Трябваше да ми кажеш. Още в самото начало.
– Той заяви, че ако го направя, пак ще те убият.
– И как точно щеше да разбере? Ако ти беше сложил подслушвателни устройства, щях да ги спра, без дори да се усети. Ако ти беше поставил наблюдатели, има хиляди начини да се отървеш от опашката. Ако беше внедрил някой в персонала ти, щеше да е достатъчно да останеш сама само за пет минути. Не е било необходимо да правиш каквото и да било от нещата, които направи. – Петрович се тръсна на стола и го придърпа към бюрото. – Той не е можел да направи нищо; нямал е ресурси. Аз бях твърде добре защитен и единственият начин да се добере до мен е бил чрез теб. И ти си се вързала на измамата му, вместо да му кажеш да си я завре в жопу.
– Бях готова да поема риска. Те не са аматьори, Сам. – Соня се беше навела напред в очакване той да я разбере, макар че не одобрява действията й. – Виж какво се случи предишния път – те направиха всичко, което се очакваше от тях, и ти не успя да ги спреш. Срутиха кулата „Ошикора“, вкараха Майкъл в капан…
– Но не ме заловиха. Не хванаха Мади. Не хванаха теб.
– Това си беше чист късмет. И тримата работехме денонощно с агенти до нас, а никой не забеляза.
– Хари Чейн забеляза – възрази той.
– И го взривиха! Видях на снимка как е изглеждал, когато са го извадили от колата му. – Внезапно пред него седеше старата Соня – страстна, предприемчива, решена да получи онова, което иска. – Ти не си неунищожим. Трябваше да направя нещо, за да им попреча да те убият – през тази близо година ти живя свободно и правеше всичко, което пожелаеше. И това стана възможно заради жертвата, която направих. Свободната зона стигна дотук заради мен. Не ми казвай, че съм сгрешила. Взех правилното решение.
– Взела си хуй – изкрещя й той; сърцето му се завъртя по-бързо, дишането му се учести. – Нямаше право да вземаш това решение, Соня. Не ти решаваш как ще живея.
– Но трябваше да реша дали да живееш. И направих правилен избор.
– Онова, което избра, бе аз да живея, а всички останали, участващи в ненормалния ти глупав план, да умрат. Хората, които нае. Новият джихад на машините. Приятелите ми. Съпругата ми. Люси. Всички те – заменими, стига аз да се спася.
Тя вирна брадичката си.
– Да.
Той хвана бюрото, което стоеше между тях, повдигна го с едната си ръка и го захвърли настрани. Точно това беше хаосът, който бе искал да постигне: скъсани кабели, хвърчаща хартия, дрънченето и звънтенето на канцеларски принадлежности.
– Що за живот ще бъде това, дура? Всичко, за което си заслужава да живея, няма да съществува.
Тя се отблъсна от него и се удари силно в друго бюро, а той остана на мястото си.
– Да не би да си си мислела, че някога ще приема онова, което направи?
– Не. Точно по тази причина не ти казах нищо. Никога нямаше да разбереш какво ми се наложи да направя и щеше да си ако не щастлив, то доволен. А дори да не беше останал доволен, поне щеше да си жив.
Той стисна зъби и с добре премерен ритник запрати един монитор във въздуха.
– Това не е живот. Това е нещо по-лошо и от смъртта.