Той беше капнал, но собственото му признание го изненада. За миг дори се почувства горд от себе си.
Соня посегна към глезена си и със звук от разлепящо се велкро измъкна малък пистолет от кобура му. Сви пръст около спусъка му и насочи дулото му срещу Петрович.
Той повдигна вежди, но не извади собственото си оръжие, чийто хлад усещаше с кожата си.
– Значи, това е твоят отговор? Да ме убиеш – след всички усилия, които положи, за да спасиш живота ми?
Тя дишаше бавно и дълбоко. Ръката й не потрепна и след няколко секунди мълчание Петрович установи, че не му пука.
– Пфу – рече той и сви рамене, – ако ще умирам, то поне нека да е зрелищно.
Той се обърна с гръб към нея и тръгна бавно към асансьора. Беше направил само две крачки, когато Соня го извика по име. Той погледна през рамо тъкмо навреме, за да види как тя лапва дулото и отнася задната част на черепа си.
Петрович нямаше как да изтрие от паметта си видяното, но поне успя да извърне глава, докато тялото й се свличаше с приглушен удар върху килима.
30.
Не можеше да направи нищо повече. Не и сега. Не и за нея. Не бе необходимо да се връща и да проверява – беше прострелвал достатъчно хора в главата, за да знае, че тя повече няма да се изправи. Дълго време не отмести поглед от нея, припомняйки си миналото и как биха могли да се развият нещата.
Всичко можеше да е много по-различно. Можеше да позволи на Марченко да я отвлече и тогава Хиджо нямаше да убие стареца Ошикора, Новият джихад на машините никога нямаше да се надигне и Външните никога нямаше да пробият кордона. Маделин никога нямаше да наруши обетите си, родителите на Люси все още щяха да са живи и може би Маса все още щеше да прави задни салта в групата на мажоретките, а нямаше да позволи да я превърнат в оръжие.
Двамата с Пиф пак щяха да открият уравненията. Земята щеше да продължи да се върти.
А сега се получи това. И дори вината да не беше негова, отговорността беше.
– Така и не разбрах защо беше сама онази сутрин. Може би тайно си се срещала с приятелка или с някое момче и не си искала телохранителите ти да се въртят наоколо. А може би просто си искала да се смесиш с нас, да видиш как живеят малките хора. Марченко те чакаше, винаги те е чакал. И там, на онзи тротоар, аз получих възможността да си върна честта. Не се замислих докъде може да ме отведе това. – Петрович въздъхна и подхвана с дясната си ръка тежката лява. – Но ти също не се замисли и аз постъпих правилно, затова не съжалявам.
Останалото беше просто въпрос на спускане с асансьора до приземния етаж. Трийсет секунди в нещо, наподобяващо падане, но не и летене. Когато асансьорът забави ход, чувството се изгуби. Светът се завърна с цялата си ужасяваща, зашеметяваща заплетеност.
Вратите се отвориха. Той се озова пред море от смълчани хора. Премина през прага и видя лицата им, които изразяваха смесица от надежда и отчаяние. Усети тежестта на нереалистичните очаквания. За миг Петрович изгуби дар слово.
– Да. Не мина добре – каза той, притискайки показалеца си към горната част на носа. – Мога да ви разкажа подробностите и ще го направя, само да се съвзема малко. Вие работехте за Свободната зона и ми се иска да продължите да го правите. Ще си получавате заплатите, договорите ще се спазват. Ако решите, че вече не знаете какво се очаква да правите, кажете ми, ще ви намеря нещо. Работа има за всички.
Последвалата реакция го изненада. Всички въздъхнаха с облекчение.
Вратите на асансьора се затвориха с дрънчене и той се огледа.
– Ако работите на горния етаж, по-добре си вземете отпуск за остатъка от деня. Ще намеря външен човек да разчисти.
Той изчака някой от тях да каже нещо, но този път нямаше желаещи дори да го попитат какво се е случило с госпожица Соня.
– Добре тогава. Аз ще вървя. Знаете къде да ме намерите.
Петрович стартира програма, която щеше да отключи телефоните и компютрите им, и когато тълпата се раздели на две, за да го пропусне да мине, той чу звънтенето и мелодийките, показващи пристигането на натрупалите се съобщения.
Петрович мина през фоайето и излезе на улицата. Въздухът беше чист и студен и когато го вдъхна, той потрепери.