– Майкъл? Имаме проблем. Освен всички останали проблеми.
[Такъв, който изисква да прекратя разговора си с кардиналите?]
– Да, мисля, че го изисква. Поне засега. Точно преди Соня да се застреля, ми каза, че цяла година е изпълнявала заповед на ЦРУ – или тя да ме направи свое домашно животинче, или те ще ме убият.
[Това е вероятност, базирана върху хипотезата, че ЦРУ наистина могат да те убият. Соня повярвала ли е, че подобно действие е изпълнимо?]
– Няма значение какво си е мислела. Била е твърде уплашена, за да рискува. Затова се вързала на всичко.
[И сега е мъртва. Което означава, че е абсолютно възможно клетката на ЦРУ да се мобилизира, за да изпълни заплахата си.]
– Или насам летят ракети, също като преди. – Той зави на ъгъла и продължи по Кливлънд Стрийт към Риджънтс Парк. – Но освен ако не се канят да унищожат цялата Свободна зона, те няма как да са сигурни, че ще ме улучат. Според мен няма да постъпят така.
[Веднага започвам да ги издирвам.]
– Така няма да се получи. След появата ти те вече действат по различен начин: никакви електронни комуникации до последния възможен момент, и живеят извън мрежата – поне тези мрежа, която имаме тук.
[Предлагаш различен подход?]
– Соня отбеляза колко зле се представихме при откриването на предишната група агенти, макар тогава да имахме и теб, и предостатъчно трафик, който да засечем. Просто си изгубихме времето и тръгнахме по грешна следа. Така че какво искаме сега?
[Да ни оставят на мира. Да проучваме, да строим, да мечтаем.]
– Хуй, да. И как ще убедим американците да го направят? Как ще ги накараме да повярват, че за тях е най-добре да ни оставят на мира?
Петрович беше стигнал до средата на Кливлънд Стрийт и почти се беше изравнил с барикадата, която беше унищожил. Пожарът беше угасен, но отломките все още бяха там, димящи и горещи. Охранителите бяха напуснали постовете си, но той със задоволство забеляза, че червените знамена все още се вееха в другия край на улицата.
[Всякакви активни мерки, които вземем срещу Съединените американски щати, ще имат непредсказуеми последици.]
– Смяташ ли?
Тонът му беше саркастичен, но не и Майкъловият.
[Да. Очевидно не си преглеждал новинарския поток], каза Майкъл и отвори правоъгълниче встрани на зрителното поле на Петрович.
В ъгъла на виртуалния екран се виждаше логото на телевизията – CNN – с добавка, че върви живо предаване. Един мъж с тъмносиньо найлоново яке и толкова огромно чело, че светлините в студиото биха се отразявали в него като в огледало, държеше в ръката си микрофон и почти го беше лапнал в опита си да бъде чут. Отзад като фон, някъде между него и камерата, се виждаха хиляди демонстранти, които крещяха, скандираха, надуваха свирки и размахваха плакати.
Явно това беше нещо повече от обикновена шумна демонстрация – защото Петрович не беше виждал от близо двайсет години никакви демонстрации в която и да е част на САЩ.
Екранът подскочи. Появиха се образите на отдалечена каменна сграда в неокласически стил, гледана от въздуха. Протестиращите, които бяха изглеждали като тълпа от няколко хиляди души, сега се превърнаха в десетки хиляди, които бяха блокирали целия град; основната маса беше струпана пред най-голямата сграда и се бе разпиляла из съседните улици.
Ранното утринно слънце висеше ниско над далечните кули на бизнес района – това означаваше, че някои, ако не всички демонстранти, са прекарали тук нощта. Репортерът продължаваше да се опитва да предаде съобщението си.
Новинарският поток се обнови и на екрана се появи надпис: „Обсада на Върховния съд на Калифорния“.
– Сигурно се майтапиш. – Петрович осъзна, че е спрял малко преди кръстовището, и набързо организираната му милиция се чуди защо го е направил. – Долтън.
[Очевидно някой си Пол Долтън, адвокат от Ню Йорк, е…]
– Знам какво е направил. Знам. Говорихме за това. Той ще…
[Представи на Калифорнийския върховен съд искане за хабеас корпус от името на доктор Епифани Еканоби. Очевидно подобно действие не се ползва с особена популярност сред местните жители.]
– От какъв хуй я няма полицията? Янките не позволяват да се случват такива неща. Не и в този момент. – Петрович гледаше кадрите от въздуха, които преминаха в близък план; тълпата стигна до стъпалата на самата Съдебна палата. Размахваха се юмруци и рисувани картонени банери, към прозорците на първия етаж полетяха бутилки и пръчки. Той гледаше невярващо. – Хуй на-ны!
– Сам? Сам!
Маделин се затича към него, скъсявайки бързо разстоянието с широките си крачки.