Пусна го на земята и хвърли поглед назад. Вратата на номер четиринайсет беше разбита с ритник и десетки хора се стичаха по улиците, за да отрежат пътя на агента.
Люси се приближи със замаян поглед, без да изпуска знамето от ръката си, и Маделин я настани на земята до Петрович.
– Благодаря – каза й той. – Ще ми се най-после да решиш дали искаш да си героиня, или не. Взеха да ми побеляват косите.
Люси се засмя, след което изхлипа.
– Не знам. Понякога просто правя глупости.
– Този път се получи. Ако не моя живот, то със сигурност спаси живота на Маса.
– Защо правят така?
– Защото ги е страх от нас.
От покривите отекна нова стрелба – серия от експлозии, чиито грохот идваше на вълни, а вятърът отнасяше звука.
[Обградили са мишената.]
– Сега вече мога да мисля ясно; кажи им да се опитат да го накарат да се предаде. Права според Женевската конвенция, репатриране, да опитат всичко.
[А ако не се предаде?]
– Искам да се запише какво му предлагаме. Ако не се хване, опитайте се да хакнете костюма му – в него трябва да има достатъчно инжектиращи се болкоуспокояващи, които да го проснат в безсъзнание.
[Той използва импулсен предавател. Сигналът няма да се задържи достатъчно дълго, за да мога да се свържа с хостинг протокола на костюма.]
– Едно чудо ще ни свърши добра работа.
Стрелбата спря.
– Безопасно ли е вече? – попита Маделин.
– Не знам. – Ръката го болеше, макар да бе блокирал болката. Когато я огледа, установи, че рамката на екзоскелета се е огънала. Парчетата от кости се бяха разместили. – Чёрт возьми.
– Какво има?
– Забрави. Трябва да вкараме журналята в парка. – Той успя да се изправи с усилие. – Дайте им няколко минути да се подготвят, изчистете сателитната връзка, ако имат нужда от нея, и просто ме избутайте пред тях. Хайде, Люси.
[Задържан е един агент на ЦРУ в безсъзнание.]
– Ёбаный стос, поне нещо да направим както трябва.
Той прегърна Люси през раменете със здравата си ръка и двамата тръгнаха през морето от хора към контейнер нула. Маделин не изоставаше от тях, стиснала пистолета си в ръка и оглеждайки се внимателно, за да попречи на евентуален нов опит за атентат.
Петрович се обади на Маса.
– Съблечи му костюма и го сложи колкото се може по-надалече.
– А след това какво да правим?
– Постарайте се да остане жив. Това ще е страхотно.
Устните му се разтеглиха в хищническа усмивка, която не остана незабелязана от околните.
– Никога не си изглеждал толкова щастлив – каза Люси.
– Мъжът, който едва не ни застреля, е наш пленник. Ако не иска перфектните му зъби и генетично подобреното лице да се появят на всеки един екран на планетата, му остава да се надява, че Макензи ще отзове псетата си.
Стигнаха до контейнер нула; около вратата все още се виждаха грозните черни кървави петна. Репортерските екипи, които си носеха осветление, бързо го монтираха и включиха, а някъде отзад избухна суматоха, когато новопристигнали се опитаха да си проправят път напред, за да могат да снимат по-добре.
– Погледни ги. Като в класна стая са.
Люси се измъкна изпод ръката на Петрович и не забеляза, че той едва не се строполи на земята. Ръката му зашари за нещо стабилно и Маделин я улови.
– Не можеш да продължаваш така – прошепна тя в ухото му.
– Нямам друг избор. Вече не. Сам се забърках в тази история и сега ще трябва да се оправям.
– Едва стоиш на краката си, Сам.
– Тогава ме подкрепяй.
Той огледа наредените пред него хора, които, повече или по-малко, се примиряваха с указанията на Люси – тя накара онези, които бяха най-близо, да седнат на земята, онези зад тях да коленичат, а третата и четвъртата редица бяха подредени така, че да могат да гледат над раменете на стоящите отпред.
Сурур и операторът й не се виждаха никъде. На Петрович това му се стори странно, а после осъзна, че сигурно още се намират в Парк Лейн, свързани към кабела на Майкъл, и се боят да помръднат, за да не прекъснат връзката му с външния свят.
А тя не беше необходима от момента, в който ИИ се беше прехвърлил в друг компютър, но Петрович беше забравил да съобщи за това на Сурур. Изобщо не бе споменавал подробности за бягството на Майкъл, твърдо решен да остави този въпрос без отговор.
Потърси телефона на репортерката и го намери. Тя не отговори, затова той пробва да се свърже с другия, намиращ се на метър от нея. Операторът също не вдигна. Петрович потърси сателитна връзка и се закачи за микровълновия сигнал, който делеше със студио мениджъра й, все по-трескаво опитващ се да говори с нея, с него, с всички.