Междувременно, поведен от някакъв каприз, аз се бях присъединил към погребалното шествие и тежко пристъпвах след опечалените към гробището — модерно, с циментови алеи, чудо гробище, с крематориум и всякакви принадлежности. Но нашия мъртвец не го изгориха, ковчегът му бе свален пред обикновен изкоп в земята и аз гледах пастора и другите лешояди — служители от някакво погребално бюро как изпълняваха задълженията си, на които се опитваха да придадат тържествено траурен вид, така че те от чисто театралничене, смущение и притворство пресилваха всичко и затова изпадаха в комизъм; виждах как, провиснали, черните им професионални дрехи се развяват, мъжете си даваха труд опечаленото събрание да се настрои подходящо и да го накарат да се преклони пред величието на смъртта. Това беше напразно усилие, никой не плачеше, изглежда покойният не липсваше никому и нямаше на кого да внушат благочестиво настроение и колчем пасторът все отново и отново се обръщаше към мнозинството, с „мили братя во Христа“, всички тези бездушни лица на продавачи, майстори пекари и техните жени мълчаливо се свеждаха ниско, конвулсивно сериозни, смутени и лъжовни, невълнувани от никое друго желание, освен едно — неприятното тържество да свърши по-скоро. Ето че то беше вече към края си и двамата застанали най-напред братя християни стиснаха ръката на оратора, в най-близкия бордюр на лехата с трева остъргаха обувките си от влажната глина, полепнала по тях — в такава пръст бяха положили мъртвия, — лицата незабавно придобиха обикновен човешки израз и едно от тях изведнъж ми се стори познато: това беше, така ми изглеждаше, мъжът, който оная вечер носеше плаката и ми бе пъхнал книжката в ръка.
В момента, когато мислех, че съм го познал, той се обърна, приведе се и се зае с черните си панталони, които мудно запряташе високо над обувките, а после пъргаво затича, стиснал чадър под мишница. Аз се спуснах след него, настигнах го, кимнах му с глава. Но види се, той не ме позна.
— Днес няма ли някакво вечерно забавление? — запитах аз и се помъчих да му смигна, както правят посветени в една и съща тайна хора. Но беше много отдавна времето, когато имах похват в такива мимически упражнения, при моя начин на живот почти се бях отучил да говоря и сам почувствувах, че правя само глупава гримаса.
— Вечерно забавление? — промърмори мъжът, изгледа ме странно в лицето. — Идете в „Черният орел“, човече, щом ви е потребно да се забавлявате.
Всъщност аз вече не бях сигурен дали е той. Разочарован, продължих по-нататък, не знаех накъде, за мене нямаше никакви цели, стремежи, никакви задължения. Съществованието ми имаше отвратително горчив вкус, чувствах как отдавна трупаната отврата стига своя връх, как животът ме изблъсква и отхвърля. Гневен вървях през сивия град, струваше ми се, че всичко мирише на пръст и погребение. Не, край моя гроб не бива да стои никоя от тези кукумявки, с техните раса и сантиментално християнско съскане. Ах, накъде да погледна, накъде да насоча мисли — никъде не ме чака радост, отникъде не долавям призив, нищо не ме привлича, всичко вони на гнила консумативност, на гнило полудоволство, всичко е старо, увехнало, сиво, отпуснато, изтощено. Мили боже, възможно ли е? Как можах да стигна дотук, аз, окриленият младеж, поетът, приятелят на музите, странникът по света, пламенният идеалист! Как толкова бавно, дебнешком ме обхвана тази парализа, омразата срещу себе си и всички, притъпеността на чувствата, дълбоката зла отегченост, този мрачен ад на пустота в сърцето отчаяние?
Когато минавах покрай библиотеката, ме срещна един млад професор, с когото по-рано понякога бях влизал в разговор, дори при последния ми престой в този град преди няколко години много пъти го бях посещавал в дома му, за да беседваме върху ориенталската митология — област, с която тогава доста се занимавах. Ученият идваше насреща ми вдървен и малко късоглед и ме позна едва когато вече бях с намерение да го отмина. Той се спусна към мене с голяма сърдечност и аз, в жалкото ми сегашно състояние, му бях почти благодарен за това. Зарадван и оживен, ми напомни подробности от нашите нявгашни разговори, увери ме, че много дължи на моя подтик и често мислел за мене; оттогава рядко бил имал толкова поощряващи и плодоносни дискусии с някой колега. Попита откога съм в града (излъгах: от няколко дни) и защо не съм го потърсил. Аз погледнах почтения човек в доброто му лице на интелектуалец, всъщност сцената ми се видя смешна, но все пак като прегладняло куче се насладих на трохата топлина, на глътката любов, на залъка признание. Развълнуван, Степния вълк Хари се хилеше, в сухото му гърло се събираше слюнка, сантименталност, въпреки волята му, преви неговия гръб. Да, и аз се измъкнах ловко с лъжа, че съм само пътем тук за изследователска работа и не се чувствам много добре, иначе естествено бих го посетил. И сега, когато той сърдечно ме покани поне тази вечер да прекарам у дома му, приех с благодарност, помолих го да поздрави жена си и при това от усърдното говорене и усмихваме бузите ми, отвикнали от подобно напрежение, ме заболяха. И както стоях, аз, Хари Халер, там, на улицата, изненадан от неочакваното предложение, поласкан и вежлив, и ревностно се усмихвах на приветливия човек с късогледите очи и доброто лице, другият Хари стърчеше до мене и също се хилеше, стоеше, подсмиваше се и мислеше колко съм своеобразен, смахнат, лъжлив тип, че до преди две минути мрачно се зъбех срещу целия проклет свят, а сега при първия призив, при първия безобиден поздрав на един уважаван и простодушен човек съм развълнуван и свръхусърден, казвам „да“ и „амин“ и от радост се търкалям като прасенце в малкото благоговение, внимание и приветливост. Така стояха двамата Хари, две изключително несимпатични фигури, срещу учтивия кротък професор, присмиваха се един другиму, наблюдаваха се взаимно, всеки плюеше пред краката на другия и както винаги в такива случаи, отново си задаваха въпроса: Дали това е просто човешка глупост и слабост, общочовешко явление, или този сантиментален егоизъм, тази безхарактерност, нечистота и раздвоеност на чувствата са само лични особености на Степния вълк? Ако подлостта бе изобщо човешко качество, е, тогава моето презрение към света би могло да връхлети с подновена сила, да се стовари върху нея; ако ли беше само моя лична слабост, то възникваше повод за развихряне на самопрезрението.