Заради спора между двамата Хари професорът беше почти забравен; неочаквано той отново ми се видя дотеглив, побързах да се избавя от него. Дълго гледах подире му, как върви по голата алея с добросърдечната и малко смешна походка на идеалист, на вярващ. В душата ми силно бушуваше битката и докато механично свивах вкочанените си пръсти и отново ги изправях, в борба с подаграта, която тайно дълбаеше ставите ми, трябваше да си призная, че се оставих да бъда надхитрен, че сега на врата ми бе надяната примката на една покана за вечеря в седем и половина заедно със задължението да бъда любезен, да бъбря на научни теми и да наблюдавам чуждо семейно щастие. Ядосан си отидох вкъщи, смесих коняк с вода, глътнах с него таблетката срещу подагра, легнах на дивана и се опитах да чета. Когато най-после ми се удаде да прочета малко от „Пътуването на София от Мемел до Саксония“, една очарователна пожълтяла книга от осемнадесетото столетие, изведнъж отново се сетих за поканата и че не съм бръснат, а трябваше и да се преобличам. Бог знае защо си навлякох това. И тъй, Хари, ставай, остави книгата настрана, насапунисай лицето си, остържи брадата си до кръв, облечи се и изпитай удоволствие от общуването с хората! А докато се сапунисвах, мислех за калната глинеста яма: гробището, в която днес спуснаха с въжета непознатия, и за разкривените лица на скучаещите „братя во Христа“, и дори не можах да се засмея на тази представа. Там свършваше, така ми се струваше край онази мръсна глинеста дупка с глупавите смутени думи на проповедника и глупавите смутени изражения по лицата на опечаленото множество, сред безутешния вид на всички кръстове и плочи от ламарина и мрамор, на изкуствените цветя от тел и стъкло, там свършваше не само непознатият, там ще свърша утре или вдругиден и аз, зарит сред смута и притворството на участниците в церемонията, заровен в калта — не, така свършва всичко, целият наш стремеж, цялата наша култура, всичката ни вяра, жизнерадост и наслада от живота, които са много болни и скоро би трябвало да бъдат погребани. Нашият цивилизован свят е едно гробище; в него Исус Христос и Сократ, Моцарт и Хайдн, Данте и Гьоте бяха вече потъмнели имена върху покриващи се с ръжда табели, заобиколени от смутени и престорено опечалени хора, които биха дали много, ако можеха още да вярват на тенекиените скрижали, някога смятани от тях за свети, и ако смогнеха да изрекат поне една искрена сериозна дума на тъга и отчаяние за този залязващ свят, в замяна на всичко им оставаше само — притеснени да се подхилват, стоейки край един гроб. Ядосан, отново се порязах на вечното място на брадата и известно време налагах раната със стипца, наложи се да сменя току-що сложената чиста яка, макар изобщо да не знаех защо правя всичко това, тъй като не изпитвах ни най-малко удоволствие да се отзова на професорската покана. Но една част от Хари отново играеше театър, именно тази част нарече професора симпатичен момък, тя копнееше за малко човешки дъх, за бъбрене и щастие, спомни си за хубавата жена на професора, измери идеята за една вечер при дружелюбните домакини — в основата си наистина ободрителна, помогна ми да залепя на брадата си английски пластир, притече се на помощ, за да се облека и да си вържа подходяща връзка, кротко пречупи истинското ми желание да остана вкъщи. Едновременно си мислех: така, както се обличам и излизам сега, посещавам професора и разменям с него повече или по-малко неестествени любезности, без всъщност сам да желая това, — така постъпват, живеят и действат повечето хора ден след ден, час след час, по неволя, без в действителност да го желаят, правят посещения, водят разговори, прекарват часове в служби и канцеларии, всичко механично, по принуда, без охота, всичко това би могло също така добре да бъде, извършено от машини или изобщо да не се върши; защото тази вечна непрестанна механика пречи на хората, също както и на мене, да се отнасят критично към собствения си живот, да открият и почувстват неговата глупост и сухота, отвратителната му ухилена въпросителност, безнадеждната мъка и пустош. Ох, прави, безкрайно прави са те, хората, че живеят така, че играят своите малки игри и следват онова, което смятат важно, вместо да се защищават срещу тази механика, която навява печал, и отчаяни да се втренчват в празнотата както правя аз, един изтласкан от коловоза човек. Ако понякога в тези страници презирам хората и ги осмивам, то нека никой не смята, че искам да им стоваря вината, че ги обвинявам, че се опитвам да направя други отговорни за моята лична беда! Аз обаче, след като съм вече отишъл толкова далече и стоя на ръба на живота, откъдето се рухва в бездънната тъмнина, постъпвам несправедливо и лъжа, когато се опитвам да заблудя себе си и другите, че и за мен споменатата механика още действа, уж че още принадлежа към оня прекрасен детински свят на вечната игра.