Ако в момента бе влязъл домакинът, то навярно би ми се удало да прикрия отстъплението си с благовидни предлози. Но влезе жена му и аз се примирих с участта си, макар че предчувствах беда. Ние се поздравихме и първият дисонанс бе последван от нови и нови. Жената ме приветства за добрия ми вид, докато аз много добре съзнавах колко бях остарял през годините от последната ни среща; още при нейното ръкостискане болката в засегнатите ми от подагра пръсти злокобно напомни за себе си. Да, а после жената ме попита как се чувства милата ми съпруга и аз трябваше да й кажа, че тя ме е напуснала и бракът ни е разтрогнат. И двамата се зарадвахме, когато професорът влезе. Той също ме поздрави сърдечно, неестественото и комично положение скоро намери най-хубавия от мислимите си изрази. Професорът държеше в ръка вестник, изданието, за което беше абониран, орган на милитаристична и подклаждаща война партия; и след като се бе ръкувал с мене, посочи вестника и разказа, че там било написано нещо за мой съименник, някой си публицист Халер, който трябвало да е лош човек и родоотстъпник, щом е взел на подбив кайзера и е привърженик на схващането, че за избухването на войната неговото отечество е не по-малко виновно, отколкото вражеските страни. Що за тип трябва да е този! Е, но тук той ще получи заслуженото, редакцията истински решително се е справила с този вредител и го е приковала на позорен стълб. Ние пренесохме разговора на друга тема, когато професорът видя, че тази не ме интересува; и двамата домакани действително ни най-малко не се досещаха, че онова чудовище би могло да стои пред тях, а всъщност беше точно така: чудовището бях аз самият. Ех, защо да вдигам шум и да безпокоя хората. Усмихнах се в себе си, но вече се простих с надеждата през тази вечер да преживея нещо приятно. Ясно си спомням момента, именно по времето, когато професорът говореше за изменника на отечеството Халер; неприятното чувство за депресия и отчаяние, което се бе натрупвало и усилвало в мене още от сцената с погребението, се сгъсти до грубо притискане, до физически осезаема болка в корема, едно задушаващо страхотно съдбовно чувство. Усещах, че нещо ме дебне, някаква опасност се промъква зад мене. За щастие в този момент съобщиха, че вечерята е сложена. Минахме в трапезарията и докато се стараех отново да кажа нещо съвсем безобидно или да политам, изядох повече, отколкото бях свикнал, и от минута на минута се чувствах по-ужасно. „Боже мой — мислех аз непрестанно, — защо се напрягам така?“ Ясно долавях, че и моите домакини съвсем не се чувствуват добре, че и тяхната веселост им струва усилия, пък дори и затова, че с присъствието си ги сковавах и че и бездруго настроението в семейството е било развалено. Те ме питаха за неща, на които не можеше да се даде откровен отговор, а скоро аз така здраво се оплетох в лъжи, че се борех с отвращение при всяка нова дума. Накрая, за да се отклоня, започнах да разправям за погребението, което бях наблюдавал днес. Но не улучих тона, моите думи бяха наченки на хумор, но действаха зле на настроението, ние все повече се отдалечавахме, а в мене Степния вълк се хилеше с озъбена муцуна и по време на десерта и тримата съвсем се умълчахме.
Отново се върнахме в първата стая, за да пием кафе и ракия, може би това щеше малко да ни помогне. Но там повторно ми се хвърли в очи портретът на княза на поетите, при все че бе отместен настрана върху шкафа. Не можех да се откъсна от него и макар да чувах предупредителни гласове в себе си, пак го взех в ръце, започнах да се обяснявам с него. Бях като обсебен от чувството, че положението е нетърпимо, че сега трябва или да съумея да оживя домакините, да ги увлека и настроя в моя тон, или да доведа работата до пълен разрив.
— Да се надяваме — казах аз, — че в действителност Гьоте не е изглеждал така! Суетност и благородна поза, а под мъжествената повърхност — един свят на най-прелестна сантименталност и достойнство, което като че ли кокетира с многоуважаемите присъстващи. Разбира се, човек може да има много против него, аз също съм имал какво да възразя на стария господин, който си дава важност, но да го изобразяваме така — не, това отива твърде далече.