Не виждах път да се отскубна от това, което ме плашеше. Дори ако навярно в борбата между отчаянието и малодушието днес победеше малодушието, то утре и всеки идващ ден отчаянието отново щеше да се възправя пред мене, още по-силно поради себепрезрението ми. Щях да вземам в ръка и отново да захвърлям ножа толкова пъти, докато веднъж най-после не го направя. Тогава по-добре още днес! Разумно се уговарях сам като наплашено дете, но детето не чуваше, то бягаше, искаше да живее. Разтреперан, отново се повлякох из града, заобикалях в широка дъга жилището си, завръщането у дома беше все в ума ми и все го отлагах. Тук и там се позастоявах в някоя кръчма, колкото за чаша-две, после, гонен от страх, отново хуквах в широки кръгове около целта, около бръснача, около смъртта. От време на време, гибелно уморен, сядах на някоя пейка или бордюр на фонтан, на някой крайъгълен камък, слушах сърцето ми да бие, бършех потта от челото си, отново вървях, обзет от смъртен страх, обзет от пламенен копнеж за живот.
Така, късно през нощта, сред далечно и малко познато предградие, ми се прииска да вляза в една гостилница, зад чиито прозорци звучеше, буйна танцова музика. Пътем прочетох старата табела на вратата: „Черният орел“. Вътре цареше нощно веселие, шумна блъсканица на хора, дим, винени пари и викове; във вътрешните зали се танцуваше — там бушуваше танцова музика. Останах в предното помещение, където прекарваха вечерта обикновени, предимно бедно облечени хора, докато по-навътре, в танцовата зала, можеха да се съгледат и елегантни фигури. Понесен през помещението от навалицата, стигнах до една маса редом с бюфета; на пейката до стената седеше хубаво бледо момиче в тънка, дълбоко деколтирана бална рокличка, с едно увехнало цвете в косите. Като ме видя да приближавам, момичето ме погледна внимателно и приветливо, усмихнато се поотдръпна малко встрани и ми направи място.
— Позволявате, ли? — попитах аз и седнах до него.
— Разбира се, за тебе е позволено — каза то. — Но кой си всъщност?
— Благодаря — отвърнах аз. — Невъзможно ми е да си отида вкъщи, не мога, искам да остана тук, при вас, ако позволите. Не, не мога да се прибера.
Девойката кимна, сякаш ме разбра, а при кимването й аз наблюдавах къдрицата, която се сведе от челото към ушите, и видях, че увехналото цвете беше камелия. От другата зала гърмеше музиката, при бюфета келнерките припряно викаха поръчките.
— Остани тук — каза тя с глас, който ми действаше благотворно. — А защо не можеш да си отидеш?
— Не мога. Вкъщи ме чака нещо. Не, не мога, то е твърде страшно.
— Тогава нека си чака, а ти остани тука. Но първо си обърши очилата, та ти съвсем не можеш да виждаш. Така, дай си носната кърпа. А какво ще пием? Бургундско?
Тя ми избърса очилата; едва сега я видях ясно: бледо здраво лице с кърваво начервени устни, светли сиви очи, гладко хладно чело, къса прибрана къдрица пред ухото. Момичето се отнасяше към мене добродушно и мъничко присмехулно. Поръча вино, чукна се с мене и при това погледна надолу към обущата ми:
— Боже мой, откъде идваш? Изглеждаш така, сякаш пеш си дошъл от Париж. Та кой ходи в такъв вид на бал?
Аз казах „да“ и „не“, позасмях се, оставих го да говори. То много ми хареса и се учудих от това, защото дотогава бях отбягвал подобни млади момичета и по-скоро ги наблюдавах с недоверие. А то се държеше тъкмо така, както бе добре за мен в момента; ох, и оттогава все по този начин и във всеки следващ час. Щадеше ме, колкото ми беше потребно, и се отнасяше с присмех, колкото можех да понеса. Поръча един сандвич и ми заповяда да ям. Доля чашата ми, каза ми да отпия глътка, но не много бързо. После ме похвали заради послушанието ми.
— Ти си добър — насърчително изказа мнението си момичето. — С теб никому не би било трудно. Да се обзаложим, че много отдавна е било, когато за последен път е трябвало да послушаш някого.