— Как се казваш всъщност? — попита тя неочаквано.
— Хари.
— Хари? Хлапашко име! Ти си и хлапак, Хари, въпреки няколкото сиви нишки в косите. Ти си момче и трябва да имаш някой, който малко да те понаглежда. За танците повече нищо няма да кажа. Но как си подстриган. Нямаш ли жена, нямаш ли любима?
— Нямам вече жена, разделихме се. Една любима имам, но тя не живее тука и я виждам много рядко, ние не се разбираме много добре.
Тя свирна леко през зъби.
— Ти, изглежда, си наистина труден господин, та никой не остава при тебе. Но кажи сега, какво особено е станало тази вечер, че така си загубил дух и се луташ из света. Разправии ли си имал? Пари ли си проиграл?
На това беше трудно да се отговори.
— Видите ли — започнах аз, — всъщност се почна от дреболия. Бях поканен у един професор, аз самият не съм професор и собствено съвсем не трябваше да отивам, вече съм отвикнал да седя така при хора и да бъбря, отучил съм се. Още с влизането ми в дома на професора имах чувството, че няма да тръгне добре. Когато закачвах шапката си, ми мина мисълта, че може би скоро тя отново ще ми потрябва. Да, и именно у този професор, на масата стоеше един портрет, глупав потрет, който ме ядоса…
— Какъв портрет? Защо да те ядоса? — прекъсна ме тя.
— Да, това беше портрет на Гьоте, знаете ли, на поета Гьоте. Той обаче не беше изобразен така, както действително е изглеждал. Това, разбира се, изобщо не се знае с точност — та той е умрял преди сто години. Но някакъв модерен художник беше загладил Гьоте така, както той си го е представил, и тази картина ме раздразни, видя ми се ужасно неприятна, не знам дали можете да ме разберете.
— Много добре те разбирам, не се грижи за това. По-нататък!
— Още преди това аз не споделих мнението на професора, той е, както почти всички професори, голям патриот и по време на войната честно бе помагал да се залъгва народът, естествено с най-добра вяра. Аз обаче съм противник на войната. Е, все едно. Значи, по-нататък. Да, аз изобщо не би трябвало да поглеждам тази картина.
— Вярно, по-добре да не беше.
— Но, първо ми стана жал за Гьоте, когото много, много обичам. И после вече си мислех… е, виждаш ли, мислех или чувствах почти така: Ето че седя при хора, които смятам за равни на себе си и приемам, че те също така обичат Гьоте и си го представят в образ, подобен на този, който аз имам, а ето че са поставили този безвкусен, неистински, подсладен портрет, намират го прекрасен и съвсем не забелязват, че духът на изображението е напълно противоположен на Гьотевия дух. Смятат картината за чудесна, по моему те биха могли да правят това. Но тогава изведнъж цялото доверие, което имах към тези хора, цялото приятелство и всички чувства на сроденост и близост мигом отлетяха. Впрочем и без друго приятелството ни не беше голямо. Следователно аз се ядосах и натъжих и видях, че бях съвсем сам и никой не ме разбира. Проумявате ли?
— Лесно е да се проумее, Хари. А после? Блъсна ли им картината в главите?
— Не. Само ги наругах и се махнах, исках да си ида вкъщи, но…
— Тъй като там няма майка, която да утеши или да смъмри глупавото момче. Така ли е, Хари? Почти ми е жал за тебе, ти си дете, несравнимо дете.
Разбира се, аз, както ми се струваше, сам схващах това. Тя ми даде да изпия чаша вино. Всъщност се отнасяше към мене като майка. Междувременно обаче за мигове видях колко хубава и млада беше.
— И тъй — започна тя отново, — значи Гьоте е умрял преди сто години, а Хари много го обича и си е съставил чудесна представа как е изглеждал той, има право на това, нали? Но художникът, който също мечтае за Гьоте и си създава представа за него, няма право, нали? И професорът също не, и изобщо никой, защото това не допада на Хари, той не може да го понесе, в такъв случай трябва да се разругае и да избяга. Ако беше умен, просто би се засмял на художника и на професора. Ако ли пък умопомрачен, би им запратил техния Гьоте в лицата. Но тъй като е само малко момче, затичва към къщи и иска да се обеси… Разбрах добре историята ти, нали, Хари? Смешна история е тя. Разсмива ме. Чакай, не пий така бързо! Бургундското се пие бавно, иначе много разгорещява. Но на теб всичко трябва да се казва, малко момче.
Нейният поглед беше строг и предупредителен като на шестдесетгодишна гувернантка.
— О, да — помолих аз доволен. — Казвайте ми, моля — всичко.
— Какво трябва да ти кажа?
— Всичко, каквото желаете.
— Добре, ще ти кажа. От един час чуваш, че се обръщам към тебе на „ти“ и все още продължаваш да ми говориш на „вие“. Винаги латински и гръцки, винаги възможно най-усложненото! Щом едно момиче те заговаря на „ти“ и не ти е неприятно, тогава говори му и ти така. И тъй, вече научи нещо. Второ, от половин час зная, че се казваш Хари. Узнах, защото те попитах. А ти не искаш да научиш как се казвам.