— Ех вие, младите хора, явно малко ни разбирате нас и нашите старания.
— Съвсем правилно — казах аз, смразен от неговия министерски поглед. — Ние, младите, фактически не сме съгласни с вас, стари господине. Вие ни изглеждате твърде тържествен, ваше превъзходителство, прекалено суетен, важен и недостатъчно откровен. Това трябва да е най-същественото — твърде неоткровен.
Дребният стар мъж издаде малко напред строгата си глава и докато суровият служебен израз на устата му се отпусна в лека усмивка и учудено се оживи, неочаквано сърцето ми се разтуптя, защото изведнъж се сетих за стихотворението „Здрачът паднал заличава“ и че този мъж и тези устни бяха изрекли словата на стиховете. Собствено в момента аз бях вече напълно обезоръжен и завладян и с най-мило чувство бих коленичил пред него. Но стоях стегнато изправен и от усмихнатата му уста чух думите:
— Така значи, упреквате ме в неоткровеност? Що за думи са това. Не искате ли да ми ги изтълкувате по-добре?
На драго сърце бих направил това, с голямо удоволствие.
— Вие, господин фон Гьоте, също както всички големи умове, явно сте схванали и почувствали загадката и безнадеждността на човешкия живот: великолепието на мига и неговото жалко увяхване; невъзможността красивата висота на чувството да се заплати другояче, освен със затвор във всекидневието, което е във вечна смъртна борба с толкова пламенна, колкото и свята любов към изгубената невинност на природата; цялото страшно витаене в празното и несъзнателното; тази обреченост на тление и нивга да не се познае равностойното, вечното опитване и любителство, накъсо — цялата безизходица, чудатост и опалващо отчаяние на човешкото битие. Всичко това вие сте знаели, от време на време дори сте го признавали и въпреки това с целия си живот сте проповядвали тъкмо противното: изразявали сте вяра и оптимизъм, заблуждавали сте другите и себе си, че в нашите духовни стремежи има устойчивост и някакъв смисъл. Вие не сте признавали изповедниците на глъбината, потискали сте гласовете на отчаяната истина в себе си, също както в Клайст и Бетховен. Десетилетия наред вие сте правили така, сякаш трупането на знания, на сбирки от предмети, писането и събирането на писма, сякаш целият ви старчески живот във Ваймар е бил всъщност един път да се увековечи мигът, който вие сте могли само да мумифицирате, за да одухотворите природата, а нея — само да стилизирате като маска. Това е неоткровеността, за която ви упрекваме.
Замислен, старият таен съветник ме погледна в очите, на устните му все трептеше насмешка. После, за мое учудване, той попита:
— Тогава сигурно „Вълшебната флейта“ на Моцарт ви е съвсем противна?
И още преди да мога да протестирам, той продължи:
— „Вълшебната флейта“ представя живота като чудесна песен, тя възхвалява нашите чувства, които все пак са преходни, като нещо вечно и божествено; не е съгласна нито с господин фон Клайст, нито с господин Бетховен, а проповядва оптимизъм и вяра.
— Зная, зная — извиках аз гневно. — Чудно как ви хрумна пък точно „Вълшебната флейта“, творбата, която ми е най-мила на света! Но Моцарт не е доживял до осемдесет и две години и в личния си живот не е имал претенции за дълговечност, за ред и церемониално достойнство. Не си е придавал такава важност. Пял е своите божествени мелодии, бил е беден и е умрял рано, в бедност, непризнат…
Задъхах се. Хиляди неща трябваше сега да бъдат казани с десет думи, челото ми се оросяваше от пот. Гьоте обаче попита много приветливо:
— Може би е непростимо, че доживях до осемдесет и две години? А впрочем моето задоволство от това е по-малко, отколкото вие си представяте. Но имате право: винаги ме изпълваше голямо желание за дълголетие, постоянно изпитвах страх от смъртта и се борех против нея. Вярвам, че борбата срещу смъртта, безусловната и своеобразна жажда за живот е подтикът, благодарение на който всички забележителни хора са могли да действат и живеят. Млади приятелю, че противно на това накрая все пак трябва да се умре, аз го доказах толкова убедително, колкото и ако бях починал като ученик. Ако можеше да послужи за мое оправдание, бих казал още: в природата ми имаше много детско, голямо любопитство и желание за игра, охота за пилеене на времето. Е, тъкмо затова ми бе потребно доста дълго време, докато прозра, че някога играта трябва да престане.
Изричайки тези думи, той се усмихваше много дяволито, направо хлапашки. Фигурата му бе станала по-висока, скованото държание и прекомерното достолепие на лицето му бяха изчезнали. И въздухът около нас сега бе пропит от весели мелодии, от весели Гьотеви песни, чувах съвсем ясно Моцартовата „Теменужка“ и Шубертовата „Оживи отново гори и долини“. А лицето на Гьоте сега беше румено и младо, той се усмихваше и ту приличаше на Моцарт, ту на Шуберт — сякаш бяха братя, а звездата на гърдите му се състоеше само от полски цветя, в средата й цъфтеше жълт минзухар, весел и едър.