— Навярно би могъл да го отгатнеш. Би ми било много приятно, ако го отгатнеш. Внимавай и се вглеждай в мене добре! Не ти ли е направило впечатление, че понякога аз имам малко момчешко лице? Например в момента?
Да, и сега, когато по-внимателно наблюдавах лицето на приятелката си, трябваше да й дам право. То наистина беше момчешко. И като оставих да изтече една минута, това лице почна да ми говори нещо и да ми напомня за моето собствено юношество и за тогавашния ми приятел, който се казваше Херман. В един миг лицето на момичето съвсем се преобрази в някогашния Херман.
— Ако ти беше момче — казах й аз с удивление, — би трябвало да се наричаш Херман.
— Кой знае, може и да е така, а просто да съм преоблечена — каза тя шеговито.
— Хермине ли се казваш?
Тя кимна сияеща, зарадвана, че отгатнах. Тъкмо в този момент поднесоха супата, започвахме да ядем и тя бе доволна като дете. От всичко, което ми харесваше у нея и ме очароваше, най-хубавото и своеобразното бе, че тя съвсем неочаквано можеше да премине от най-дълбока сериозност към най-забавна веселост и обратно, при това никак не се променяше и лицето й не се разкривяваше, бе като на даровито дете. Сега известно време тя беше весела: дразнеше ме с фокстрота, дори ме чукна с крак; усърдно хвалеше яденето; забеляза, че си бях дал труд да се облека за вечерта, но имаше още куп изисквания към външността ми.
Между другото я попитах:
— Как постигна това, изведнъж така да заприличаш на момче, та и аз да мога да отгатна името ти?
— Ох, всичко това ти го направи сам. Не схващаш ли, учени господине, че ме харесваш и познанството ни ти изглежда важно, защото за теб съм един вид огледало, защото в себе си имам нещо, което откликва и те разбира? Собствено всички хора трябва да са един за друг такива огледала и да могат така да си отговарят и подхождат; но особняци като тебе са направо чудни и лесно се поддават на магията, че повече нищо не могат да видят и прочетат в очите на другите, че нищо не ги засяга. И после, когато такъв един чудак изведнъж все пак намери лице, което истински се вглежда в него и където той долавя нещо като отговор и сродство, е да, тогава естествено изпитва радост.
— Ти знаеш всичко, Хермине, — извиках аз удивен. — Точно така е, както казваш. И въпреки това си съвсем различна от мене! Ти си дори моя противоположност; имаш всичко, което на мен ми липсва.
— Така ти се струва — каза тя кратко. — И това е хубаво.
И сега над нейното лице, което всъщност за мен бе вълшебно огледало, се спусна тежък облак на сериозност, изведнъж целият й образ излъчваше само загриженост, само трагизъм, бездънен като празните очи на маска. Бавно, дума след дума, сякаш изричайки ги неохотно, тя каза:
— Не забравяй какво ми заяви. Ти каза, че аз трябва да ти заповядвам и че за теб ще бъде радост да се подчиняваш на всички мои заповеди. Не забравяй това! Знай, малки Хари, както ти се струва, че в моето лице намираш отговор, а в мене — отзивчивост и нещо, което събужда доверието ти, точно така се отнасям към теб и аз. Когато неотдавна те видях да влизаш в „Черният орел“ толкова уморен и блуждаещ, като че ли вече не бе от този свят, веднага схванах: Ето кой ще ми се подчинява, ето кой копнее за това да му заповядвам! И аз ще го правя, обещавам ти, нали затуй станахме приятели.
Тя говореше с толкова тежка сериозност, с такова голямо бреме на душата, че аз не можех съвсем да разбера и се опитвах да я успокоя и отклоня разговора. Тя се отърси от това само с едно трепване на веждите, изгледа ме необоримо и продължи със съвсем студен глас:
— Трябва да удържиш на думата си, малкия. Казвам ти това, или ще се разкайваш. Ти ще чуеш много заповеди от мене и ще ги последваш; приятни заповеди, добри заповеди, за тебе ще бъде удоволствие да им се подчиниш. И накрая ти, Хари, ще изпълниш моята последна заповед.
— Да — казах аз почти неволно, — а каква ще бъде последната ти заповед?
Аз вече обаче я подозирах, кой знае защо.
Тя потръпна, като че ли я побиха леки студени тръпки, сякаш бавно се разбуди от своя унес. Очите й не се откъсваха от мене. Тя изведнъж стана още по-мрачна.
— Би било умно от моя страна да не ти казвам това. Но аз не искам да съм умна, Хари, този път не. Желая нещо съвсем друго. Внимавай, слушай! Ти ще чуеш и отново ще забравиш, ще се смееш и ще плачеш над това. Внимавай, малкия! Искам да играя с тебе на живот и смърт, братле, и да ти покажа открито картите си още преди да сме почнали играта.
Колко красиво беше лицето й, колко свръхземно, когато тя каза това! В очите й, студени и светли, плуваше мъдра тъга, тези очи сякаш вече бяха изстрадали всичката въобразима мъка и се бяха примирили с нея. Устата на Хермине изричаше думите трудно, като че ли заекваше, почти както се говори, когато при голям студ лицето се е вкочанило; помежду устните й, в ъглите на устата, при движението на езика, чийто връх само рядко се провиждаше, в противовес на нейния вид и глас, струеше някаква чиста, сладка, игрива чувственост, съкровена жажда за удоволствие. На спокойното й гладко чело се спускаше къса къдрица и сякаш там, където падаше къдрицата, от време на време като живо дихание бликваше онази вълна, която даваше на Хермине приликата с момче и някаква двуполова магия. Слушах я страхливо и все пак зашеметен и като че ли само наполовина бях тук.