— Ти ме харесваш — продължи тя — поради причините, които вече ти казах. Аз разчупих твоята самотност, аз те улових точно пред вратата на ада и отново те съживих. Но искам повече от тебе, много повече. Ще те накарам да се влюбиш в мене. Не, не ми противоречи, остави ме да говоря! Ти много ме харесваш, долавям това, и си ми благодарен, но не си влюбен. Искам да направя така, че да се влюбиш, то спада към професията ми; нали живея от умението да заставям мъжете да се влюбват в мене. Но внимавай добре, не го правя само защото те намирам толкова очарователен. Не съм влюбена в тебе, Хари, или поне толкова малко, колкото и ти в мене. Ала си ми нужен, както и аз на тебе. Нужна съм ти сега, в този момент, защото си отчаян и ти е необходим тласък, който да те запрати във водата и отново да ти вдъхне живот. Потребна съм ти, за да се научиш да танцуваш, да се научиш да се смееш и да живееш. На мен обаче ти си ми потребен не днес, а за по-късно и за нещо много по-важно и красиво. Когато се влюбиш в мене, аз ще ти дам последната си заповед, ще ми се подчиниш и това ще бъде добро и за двама ни.
Тя повдигна малко една от орхидеите, кафяво-виолетови със зеленикави жилчици, сведе лицето си за миг, с поглед, забит в цветята.
— Няма да ти е лесно, но ти ще го направиш. Ти ще изпълниш моята заповед и ще ме убиеш. Това е. Не ме питай нищо повече!
Все още втренчена в орхидеите, тя замлъкна, лицето й се отпусна като разпукваща се цветна пъпка, разведри се след напрежението и гнета и ненадейно на устните й се появи прелестна усмивка, докато очите й още миг останаха неподвижни и приковани. И сега тя разтърси глава с леките момчешки къдри, отпи глътка вода и отново изведнъж видя, че сме седнали на вечеря и с весел апетит се зае с яденето.
Дума по дума аз бях изслушал ясно загадъчното й слово, дори отгатнах „последната й заповед“ още преди да я изрече и вече не се изплаших от това нейно „ти ще ме убиеш“. Всичко, което тя казваше, ми звучеше убедително и съдбовно. Аз го приемах и не се възпротивих срещу него и дори всичко, въпреки ужасната сериозност, с която тя бе говорила, за мен не бе напълно действително и сериозно. Един дял от душата ми попи нейните думи и им вярваше, а друг кимаше успокоително и си вземаше бележка, че следователно дори и тази толкова умна, здрава и уверена Хермине си има своите фантазии и временни помрачения на съзнанието. Едва бе изречена нейната последна дума и веднага един пласт от недействителност и невероятност се спусна върху цялата сцена.
Аз все още не можех да направя скока във вероятното и действителното със същата лекота на танцьорка по въже, с която го бе направила Хермине.
— И тъй, аз ще те убия някога? — попитах тихо, унесено, докато тя отново вече се усмихваше и много старателно разрязваше печената птица.
— Естествено — кимна тя, — стига вече, сега е време да ядем, Хари, бъди мил и ми поръчай още малко зелена салата! Нямаш ли апетит? Аз смятам, че ти трябва да се учиш на всичко, което при другите хора се разбира от само себе си, дори на радостта от храната. И тъй, виж, малкия, — това тук е бутче от гъска и когато откъсваш светлото приятно месце от костите, е същински празник. И аз в този момент изпитвам такова приятно и благодарно чувство, както когато някой влюбен за пръв път помага на своето момиче да си свали палтото. Разбра ли? Не? Ти си глупчо. Внимавай, ще ти дам едно късче от това чудесно месо и ще видиш. Отвори си устата. Ех, какво си плашило! Боже мой, сега пък поглежда към другите дали няма да видят, като хапне един залък от моята вилица! Да не те е грижа за това, блудни сине, аз няма да те опозоря. Но ако за всяко твое удоволствие ти е потребно разрешение от други хора, тогава наистина си клетник.
Предишната сцена ставаше все по-недействителна, все по-невероятно ми се струваше, че тези очи само до преди минута се бяха втренчвали така тежко и страховито. Ох, в това Хермине беше също като живота: винаги само в мига, никога не можеше да се прецени предварително! Сега тя ядеше и се отнасяше сериозно към печената гъска, салатата, тортата и ликьора, те ставаха предмет на нейната радост и оценка, на разговора и въображението й. Щом вземаха празната чиния, започваше нова глава. Тази жена, която така съвършено ме бе прозряла; която, изглежда, знаеше за живота повече, отколкото всички мъдреци, умееше да се преобразява в дете и да се отдава на малката моментна игра на живота с изкуство, което без тържествени обреди ме превръщаше в неин ученик. Може би това да беше върховна мъдрост или най-проста наивност. Този, който умее да преживява мига, който така живее със съвремието и знае толкова приветливо и грижовно да цени всяко малко цвете край пътя, стойността на всеки кратък миг за игра, на него животът не може да навреди с нищо. И това весело дете със своя добър апетит, с шеговития си изтънчен вкус можеше ли да бъде едновременно мечтателка и истеричка, която си желае смъртта, или будна пресметливка, която съзнателно и със студено сърце искаше да ме накара да се влюбя в нея и да й стана роб? Не можеше. Не, тя просто беше отдадена напълно на мига, така имаше свободата да преживее всяко весело хрумване, също и всяка мимолетна тайнствена тръпка от далечни глъбини на душата.