Тази Хермине, която днес виждах за втори път, знаеше всичко за мене и ми се струваше невъзможно някога да имам тайна от нея. Допустимо беше тя да не разбира напълно моя душевен живот: в отношението ми към музиката, към Гьоте, към Новалис или Бодлер тя навярно не би могла да ме следва, но и това бе много съмнително, вероятно би вникнала и в него без някакви усилия. Ако ли не успееше, то какво ли бе останало от моя духовен живот? Не беше ли целият разбит и загубил своя смисъл. Но другите, най-личните ми проблеми и тъжби тя би разбрала, в това не се съмнявах. Скоро аз щях да й говоря за Степния вълк, за трактата, за всичко и всичко, което досега бе съществувало само за мене, за което никога не бях проронвал дума пред жив човек. Не можех да устоя да не започна веднага.
— Хермине — казах аз, — неотдавна ми се случи нещо чудно. Един непознат ми даде малка напечатана брошурка, подобна на панаирджийска книжка, и в нея е описана цялата ми история — всичко, което се отнася до мене, съвсем точно. Кажи, не е ли странно?
— А как се казва книжката? — попита тя.
— Трактат за Степния вълк.
— О, степен вълк е знаменито и Степния вълк си ти? Ти ли трябва да си това?
— Да, аз. Аз съм същество, което е получовек и полувълк или само си въобразява, че е така.
Тя не отвърна нищо. Взря се изпитателно и с внимание в очите ми, после в моите ръце и за момент в погледа й отново изплува предишната сериозност и мрачно страдание. Вярвах, че съм отгатнал мислите й — дали съм достатъчно вълк, за да изпълня нейната „последна заповед“.
— Естествено това е твоя приумица — каза тя, като се върна към веселостта — или ако искаш, поетичен образ. Но в него има нещо вярно. Днес ти не си вълк, но преди, когато влезе в залата като паднал от луната, тогава в тебе имаше нещо зверско и тъкмо то ми се хареса.
Хермине млъкна поради някакво внезапно хрумване и каза смутено:
— Това звучи толкова глупаво, такава една дума като звяр или хищник. Не бива по този начин да се говори за животните. Да, те често са ужасни, но пак са много по-истински от хората.
— Какво значи истински? Как го разбираш?
— Е, ами поразгледай някое животно, една котка, куче или птица, или дори някое от красивите големи животни в зоологическата градина — пума или жираф! И ще видиш, че всички те са истински; че нито едно от тези животни не се притеснява и не чувства; че не знае какво да прави и как да се държи. Те не се стараят да ти импонират. Не играят. Те са такива, каквито са, като камъните и цветята или звездите на небето. Разбираш ли?
Разбирах.
— Обикновено животните са тъжни — продължи тя. — И когато някой човек е много тъжен, не защото, да речем, го боли зъб или е загубил пари, а защото за един час долавя какво е положението на всичко, целия живот и тогава е истински тъжен, в такъв момент той всякога малко прилича на животно — изглежда тъжен, но по-верен на себе си и по-хубав от обикновено. Така е и тъкмо такъв вид имаше, Степни вълко, когато те съзрях за пръв път.
— Хермине, а какво мислиш за онази книга, в която съм описан?
— О, знаеш ли, не искам непрестанно да мисля. Друг път ще поговорим за това. Може дори някога да ми я дадеш да я прочета. Или не, ако трябва отново да се заема с четене, тогава по-добре да ми дадеш една книга от тези, които сам си написал.
Тя помоли за кафе и известно време изглеждаше невнимателна и разсеяна. После изведнъж засия, като че ли размишленията й бяха стигнали до своята цел.
— Намислих — каза тя радостно.