— Какво?
— През цялото време мислих какво да направим за фокстрота. И тъй, я кажи имаш ли стая, в която ние от време на време по за един час да можем да танцуваме? Може да е и малка, това няма значение, само долу да не живее някой, който после да се качи при нас и вдигне скандал, ако малко му се тропа на главата. Е, добре тогава, много добре. Значи можеш да се учиш да танцуваш вкъщи?
— Да — казах аз плахо. — Толкова по-добре. Но мисля, че за това ще бъде потребна и музика.
— Естествено, но внимавай сега, музика ти ще купиш, това ще струва най-много колкото един курс по танц при учителка. А от учителката ще спестиш, защото ще те уча аз сама. И музика ще си имаме колкото искаме, а грамофонът ще ни остане в добавка.
— Грамофонът ли?
— Разбира се, ти ще купиш един малък апарат и няколко плочи с танцова музика към него…
— Чудесно — извиках аз. — И ако ти наистина успееш да ме научиш да танцувам, тогава ще получиш грамофона като хонорар. Съгласна ли си?
Казах това много сърцато, ала то не идваше от сърце. Не можех да си представя в моя малък работен кабинет с книгите такъв един апарат, който не ми беше приятен, а имах много да възразя и срещу танцуването. Но все пак си помислих, че при случай човек може някога и да опита, макар да бях убеден, че съм твърде стар и скован и вече не ще мога да се науча. Но сега така стремглаво! За мен цялата работа бе бърза и бурна и аз усещах как се надига за съпротива всичко, което като стар разглезен познавач на музиката имах против грамофона, джаза и модерната танцова музика. Че сега в стаята ми заедно с Новалис и Жан Паул, в моята постница и убежище, където царяха само мисли, щеше да зазвучи и американски танцов шлагер, ми се струваше повече отколкото някой би могъл да иска от мене. Да, но го искаше не „някой“, а Хермине — тя имаше право да заповядва. И аз се подчинявах. Естествено се подчиних.
На другия ден следобед ние се срещнахме в едно кафене. Когато отидох, Хермине седеше вече там, пиеше чай и усмихната ми показа един вестник, в който бе открила моето име. Това беше едно от реакционните подстрекателски издания на моята родина, в което от време на време, като при непрестанна обиколка в кръг, се появяваха бурни статии с ругатни срещу мене. В годините на войната аз бях противник на войната, а след нея, при случай, призовавах към спокойствие, търпение, човечност и самокритика и се борех срещу ставащите всекидневно по-остри, по-глупави и по-диви националистически подстрекателства. И сега отново вестникът подемаше атака с тази статия, лошо написана, съчинена наполовина от самия редактор, наполовина със заемки от много подобни материали в пресата, която по дух беше близо до него. Известно е, че никой не пише така лошо, както защитниците на една остаряваща идеология, и никой не върши занаята си по-нечисто и без добросъвестен труд. Хермине бе прочела статията и беше узнала, че Хари Халер е вредител, безотечественик и че естествено положението на отечеството не може да бъде друго освен лошо, докато се търпят такива хора и такива мисли и у младежта се насаждат сантиментални схващания за човечеството, вместо тя да се възпитава за военно отмъщение срещу изконния враг.
— Ти ли си това? — попита Хермине и посочи моето име. — Е, здравата си спечелил врагове, Хари. Ядосваш ли се?
Аз прочетох няколко реда — те бяха както обикновено, всяка една от тези шаблонни хули вече от години ми беше позната до втръсване.
— Не — казах аз, — не ме ядосва, отдавна съм свикнал. Няколко пъти изразих мнението, че всеки народ и дори всеки отделен човек, вместо да се приспива с измамни политически въпроси „за вината“, е по-добре да се саморазследва доколко той лично поради грешки, пропуски и лоши привички е съвиновен за войните и за всички други беди на света, навярно този е единственият път да се избегне следващата война. Те не могат да ми простят това, защото естествено се смятат за напълно невинни — кайзерът, генералите, едрите индустриалци, политиците, вестниците — никой не може да се самоупрекне и в най-малкото, никой няма каквато и да е вина. Би могло да се приеме, че в света всичко върви чудесно, само дето няколко десетки милиона убити лежат в земята. И виждаш ли, Хермине, ако такива статии с ругателства вече не могат да ме ядосат, понякога те все пак ме натъжават. Две трети от моите съотечественици четат този вид вестници, всяка сутрин и вечер четат такива дрънканици, всеки ден биват обработвани, предупреждавани, насъсквани, у тях подклаждат недоволство и озлобление, а целта и краят на всичко това е отново войната, следващата, идващата война, която положително ще бъде още по-ужасна, отколкото беше миналата. Всичко това е ясно и просто, всеки човек би могъл да го разбере и след един-единствен час на размисъл да стигне до същото заключение. Но никой не желае това, никой не иска да предотврати задаващата се война, никой не желае да спести на себе си и на своите деца поредната кланица за милиони щом не може да го получи на по-ниска цена. Един час за размисъл, малко време да се съсредоточи в себе си и се запита доколко сам е съучастник в безредието и злината в света и съвиновник — видиш ли, никой не иска да го отдели! И в резултат ще продължава все така и идната война с усърдие ще се подготвя от много стотици хора ден подир ден. Откакто го знам, това ме скова и доведе до отчаяние, за мене вече няма „отечество“ и никакъв идеал, всичко е просто декорация за господата, които подготвят следващото клане. Няма смисъл да разсъдиш; да кажеш, да напишеш нещо човешко; няма смисъл хубави съждения да вълнуват ума ти — на двама-трима души, които постъпват така, се падат стотици вестници, списания, речи, официални и тайни заседания, а те ден след ден се стремят към точно обратното и го постигат.