Подир един час Хермине си тръгна с уверението, че другия път щяло да върви по-добре. Аз не бях на същото мнение и бях много разочарован от моята тъпост и тромавост. През този час, както ми изглеждаше, изобщо нищо не бях научил и не вярвах, че втория път може да бъде по-добре. Не, и за танца са потребни способности, каквито напълно ми липсваха: веселост, невинност, лекомислие, замах. Ех, та нали отдавна си мислех, че с мен е така.
Но чудно, на следващия ден всъщност тръгна по-добре и дори започна да ми прави удоволствие и в края на часа Хермине твърдеше, че вече знам фокстрот. Ала когато от това заключи, че утре трябвало да отида с нея в някой ресторант да танцуваме, аз се изплаших много и се бранех със страст. Тя хладно ми напомни за моя обет да я слушам и ми поръча утре за чая да бъда в хотел „Баланс“.
Нея вечер аз си останах вкъщи, исках да чета и не можех. Страхувах се от утрешния ден; ужасна ми се струваше мисълта, че аз, стар, плах и чувствителен особняк, не само ще отида в едно от тези досадни модерни заведения за чай и танци с джазова музика, но и там сред много чужди хора ще трябва да танцувам, без още да умея. И признавам, надсмивах си се и се срамувах от себе си, когато сам в тихата си работна стая отворих и пуснах апарата; леко, по чорапи, започнах да репетирам стъпките на моя фокстрот.
На другия ден в хотел „Баланс“ свиреше малък оркестър, сервираха чай и уиски. Опитах се да подкупя Хермине, предложих й сладкиши, помъчих се да я поканя и на бутилка вино, но тя беше неумолима.
— Днес ти не си дошъл тук за удоволствие. Това посещение е урок по танц.
И аз трябваше два-три пъти да танцувам с нея, а междувременно тя ме запозна със саксофониста — един мургав хубав млад мъж от испански или южноамерикански произход, който, както тя каза, можел да свири на всякакви инструменти и да говори на всички езици по света. Този синьор, изглежда, беше много добър познат и приятел на Хермине. Пред себе си той имаше два саксофона с различна големина и ги надуваше поред, докато неговите черни блестящи очи внимателно и със задоволство изучаваха танцуващите. За мое особено учудване към този безобиден хубав музикант аз изпитах нещо като ревност; не любовна ревност, защото, разбира се, между нас с Хермине не можеше и дума да става за любов, но по-скоро една духовна дружеска ревност, тъй като ми се струваше, че той не е съвсем достоен за интереса и необикновеното внимание — да, дори обожанието, което тя проявяваше към него. Тук ми се налага да правя смешни запознанства, мислех си аз умърлушен.
После Хермине бе канена за танц едно след друго и аз останах сам на чаша чай, слушах музиката, един вид музика, която дотогава не можех да търпя. Боже мили, мислех си аз, значи вече трябва да бъда въведен тука и да се чувствам като у дома си в този толкова чужд и противен и досега така грижливо избягван и дълбоко презиран от мене свят на безделници и хора на удоволствията, в еднообразния подражателски свят на кафенетата с мраморни масички, джазова музика, кокотки и търговски пътници! Натъжен, отпивах от чая си и гледах втренчено към полуелегантната тълпа. Две хубави момичета привлякоха погледа ми, две добри гъвкави танцьорки, които аз с удивление и завист следях с очи как танцуват красиво, весело и уверено.
Тогава Хермине се върна и беше недоволна от мене. Не съм бил тука, смъмряше ме тя, за да правя такава физиономия и да стоя неподвижно край масичката за чай, сега трябвало, молела ме, да си дам сърце и да танцувам. Как, та аз не познавам никого? Това не било необходимо. Нима не съм видял нито едно момиче, което да ми харесва?
Показах й едното, по-красивото, което стоеше съвсем близо до нас: с хубава кадифена рокличка, късо остригани, гъсти руси коси и пълни женствени ръце. Хермине настоя веднага да отида и да го поканя. Отчаяно се противях.
— Че ние не се познаваме — казах аз нещастен, — пък и да бях хубав млад момък! Но такъв един стар скован глупак, който дори не умее да танцува, та тя ще ми се присмее!
Хермине ме изгледа с презрение.
— А дали аз ще ти се присмея, естествено ти е безразлично. Какъв страхливец си! Всеки, който се приближава до някое момиче, рискува да му се присмеят; това е нещо като залог. И тъй, рискувай, Хари, и в най-лошия случай се остави да ти се смеят, иначе моята вяра в послушанието ти ще се стопи.