Тя не отстъпваше. Със свито сърце аз станах и тръгнах към красивото момиче още щом музиката започна отново.
— Всъщност не съм свободна — каза момичето и ме погледна любопитно с големи живи очи, — но моят партньор, изглежда, се е заседял там на бара. Е, хайде тогава!
Аз я обгърнах и направих първите стъпки още учуден от това, че красавицата не ме отпрати и тъй като тя веднага схвана как стоят нещата, пое воденето. Танцуваше чудесно и това ме увлече, за няколко минути забравих всички задължения и правила на танца, просто плувах заедно с нея, усещах стегнатите й бедра, пъргавите гъвкави колене, гледах нейното младо, сияещо лице, признах й, че танцувам за първи път в живота си. Тя се усмихна и ме насърчи, с удивителна игривост отговаряше на моите възхитени погледи и ласкателни думи, не с реч, а с леки очарователни движения, които ни свързваха по-близко и по-привлекателно. Държах здраво дясната си ръка над талията й, щастлив и усърден следвах движенията на нейните крака, ръце и рамене; за мое учудване нито веднъж не я настъпих и когато музиката свърши, ние двамата стояхме прави и ръкопляскахме, докато танцът не бе засвирен повторно и аз, старателен, влюбен и съсредоточен, още един път изпълних ритуала.
Когато танцът свърши — твърде рано, — красивото момиче в кадифе се оттегли и неочаквано до мен застана Хермине, която ни беше наблюдавала.
— Забелязваш ли нещо? — усмихна се тя с похвала. — Откри ли, че женските крака не са крака на маси? Е, браво! Фокс ти вече умееш, слава Богу, утре ще започнем с бостън, а след три седмици е балът с маски в залите на „Глобус“.
За музиката беше настанала пауза. Ние едва бяхме седнали и при нас дойде хубавият млад господин Пабло, саксофонистът, кимна ни и се настани до Хермине. Изглежда, че бяха много добри приятели. На мене обаче, признавам си, при първата ни среща този господин никак не ми хареса. Красив беше, това не можеше да се отрече, с красива фигура и лице. Но други предимства аз не можех да открия у него. Също и владеенето на много езици за него бе лесно, та той изобщо не казваше нищо, само думите „моля“, „благодаря“, „да“, „разбира се“, „ало“ и тем подобни, които действително знаеше на много езици. Не, той, синьор Пабло, не говореше нищо, а изглежда, че и много не мислеше този хубав кабалеро. Неговото занимание беше да надува саксофона в джазовия състав и изглеждаше отдаден на тази професия с любов и страст. Понякога по време на свиренето неочаквано ръкопляскаше или си позволяваше други изблици на въодушевление, някак силно и напевно викаше „о-о-о, ха-ха-ха, ало“. Иначе видимо не бе способен за нищо друго на света, освен да бъде хубав, да се харесва на жените, да носи яки и връзки по най-новата мода, а също и много пръстени на ръцете. Неговото участие в разговора се изразяваше в това, че той седеше с нас, усмихваше ни се, гледаше ръчния си часовник и свиваше цигари, при което бе много сръчен. Тъмните му красиви очи на креол, черните къдри не криеха нито романтика, нито проблеми, нито мисли. Погледнат отблизо, красивият екзотичен полубог беше един доволен и малко разглезен младеж с приятни маниери — нищо повече. Заговорих с него за инструмента му, за тембъра в джазовата музика — той трябваше да види, че има работа със стар познавач и любител на музиката. Но не прояви никакъв интерес и докато аз от вежливост към него или собствено към Хермине предприех нещо като музикално-теоретично оправдаване на джаза, той се усмихваше добродушно на мене и моите старания и вероятно му беше съвършено неизвестно, че преди и освен джаза съществува и друга музика. Той беше мил; да, мил и вежлив, усмихваше се хубаво с големите си празни очи. Но между него и мене, изглежда, нямаше нищо общо; нищо от това, което нему се струваше важно и свято, не би могло да бъде и за мене такова — ние идвахме от противоположни краища на земята, в нашите езици нямаше нито една обща дума. (Но по-късно Хермине ми разказа нещо забележително. Тя разправи, че след този разговор Пабло й напомнил за мене, да бъдела особено грижовна с този човек, който явно е много нещастен. И когато тя го попитала откъде заключава така, той казал: „Клетият, клетият човек! Че виж му очите! Не може да се смее!“)
Когато черноокият се бе сбогувал и музиката отново засвири, Хермине стана.
— Сега би ли могъл пак да танцуваш с мене, Хари? Или не желаеш повече?
И с нея днес аз танцувах по-безгрижно, по-свободно и по-весело, макар и не толкова волно и в самозабрава, както с другата. Хермине ме остави да водя и се притисна до мене нежно и леко като лист на цвете и при нея аз също открих и изпитах всички ония ту отзивчиви, ту отлитащи прелести. И от Хермине лъхаше на жена и любов, и нейният танц пееше нежно и съкровено красивата, примамваща песен на пола, и все пак аз не можех да отвърна на всичко това съвсем свободно и весело, не можех да му се обрека в пълен захлас. Хермине ми беше твърде близка, чувствах я свой другар, сестра, себеравна; тя приличаше на мен самия и на приятеля ми от младостта Херман — на мечтателя, поета, пламенния събрат при моите духовни занимания и безразсъдства.