— Хермине — извиках измъчен, — та погледни ме, стар човек съм.
— Ти си едно малко момче. И точно както доста си се ленил да се научиш да танцуваш, докато почти не беше станало твърде късно, така също не си си дал труда и да се научиш да любиш. Разбира се, да обичаш идеално и трагично, приятелю, ти умееш превъзходно, не се съмнявам и ти изказвам цялото си уважение! Но сега ще се научиш да обичаш и малко обикновено, човешки. Началото естествено вече е направено, скоро можеш да бъдеш заведен на бал. Само че преди това трябва да научиш и бостън, утре ще започнем с него. Ще дойда в три часа. А как впрочем ти харесва музиката тук?
— Отлична е.
— Виждаш ли, това също е напредък, ти вече се понаучи. Досега не можеше да търпиш цялата тази танцова и джазова музика, намираше я твърде несериозна, незадълбочена, а сега видя, че не е нужно тя да се взима сериозно, обаче се случва да е много приятна и очарователна. Впрочем без Пабло целият състав тук не би представлявал нищо. Той го води, той го разпалва.
Както грамофонът разваляше атмосферата на аскетическа духовност в работната ми стая, както американските танци проникнаха, чужди и смущаващи, дори съсипващи, в моя грижливо поддържан музикален свят, така от всички страни нахлуваше новото, страшното, разложителното в досега толкова остро очертания и строго затворен мой живот. Трактатът за Степния вълк и Хермине имаха право с тяхното учение за хилядите души. Всекидневно наред с всички стари в мене се показваха и още няколко нови души; предявяваха претенции; вдигаха шум и сега аз ясно като картина виждах пред себе си заблудата относно моята досегашна личност. Сам бях придал значение на няколкото способности и сръчностите, в които случайно можех да се проявя силно; бях нарисувал портрета на един Хари и заживял живота на Хари, който собствено не беше нищо освен един много изтънчен и образован познавач на поезия, музика и философия. Целия остатък от личността ми, целия останал хаос от способности, влечения, стремежи възприемах като досаден и нарекох с името Степен вълк.
Междувременно този прелом от моята заблуда, това разпадане на собствената ми личност в никакъв случай не беше само приятно и забавно приключение, напротив — често биваше силно болезнено, често пъти непоносимо. Грамофонът неведнъж звучеше наистина сатанински сред това обкръжение, където всичко беше настроено в много по-други тонове. И от време на време, когато танцувах моя уанстеп в някой модерен ресторант, сред мнозинството от елегантни епикурейци и парвенюта, ми се струваше, че съм предател на всичко, което някога е било за мене достойно за уважение и свято в живота. Ако Хермине би ме оставила сам дори за осем дни, то скоро отново бих се измъкнал от тези мъчителни и комични епикурейски опити. Но Хермине беше постоянно с мене. Макар да не я виждах всеки ден, имах чувството, че неотстъпно ме гледа, придружава, пази, одобрява постъпките ми и с усмивка чете по лицето ми всички мои мисли за отклонение и бягство.
С все по-голямото разрушаване на това, което преди бях наричал моя личност, започнах също да разбирам защо въпреки цялото отчаяние трябваше така ужасно да се страхувам от смъртта и взех да забелязвам, че и този дяволски и позорен страх от смъртта е дял от старото ми бюргерско лъжливо съществование. Досегашният Хари Халер — талантливият творец; познавачът на Моцарт и Гьоте; авторът на будещи интерес наблюдения върху метафизиката на изкуството, върху гениалното и трагичното, върху човечността; печален отшелник в своята препълнена с книги постница, — черта по черта бе подложен на самокритика и не я издържа в никое отношение. Този надарен и интересен господин Халер наистина проповядваше разум и човеколюбие и протестираше срещу суровостта на войната, но по време на войната не допусна да бъде изправен до стената и разстрелян, както би отговаряло на действителната последователност на убежденията му, а откри някаква форма за приспособяване, крайно почтена и благородна естествено, но все пак компромис. По-нататък той беше противник на властта и експлоатацията, но имаше вложени в банката доста ценни книжа от индустриални предприятия, чиито лихви харчеше без никакво угризение на съвестта. Така беше и във всичко. Хари Халер действително чудесно беше предрешен като идеалист и презиращ света човек, като тъжен отшелник и гръмовен пророк; всъщност обаче той бе буржоа и намираше осъдителен живота, който Хермине водеше; ядосваше се за нощите, пропилени в ресторантите, също и за прахосваните там талери; бе с утежнена съвест и в никакъв случай не копнееше за своето освобождаване и усъвършенстване, а напротив, буйно се стремеше към някогашните удобни времена, когато неговите духовни игри още му доставяха удоволствие и му носеха слава. Също така читателите на вестниците, които той презираше и осмиваше, копнееха да се върнат към идеалното време отпреди войната, защото това беше по-удобно, отколкото да се поучат от изстраданото. По дяволите, да се погнусиш от този господин Халер! И въпреки това аз се бях вкопчил в него или може би във вече разпадащата се негова маска, в кокетирането с духовното, в бюргерския му страх пред безредното и случайното (към което спадаше и смъртта) и с присмех и обзет от завист, сравнявах възникващия сега нов Хари, този малко плах и смешен дилетант от танцовите зали, с оня някогашен, измамно идеален образ на Хари, в който междувременно той бе открил всички фатални черти, които някога така много го бяха възмутили в притежаваната от професора гравюра на Гьоте. Той самият, старият Хари, беше точно същият, някакъв бюргерски идеализиран Гьоте, такъв един герой на духа, с много благороден поглед, възвишеност, дух и човеколюбие и тези качества лъщяха като брилянтин, и почти беше трогнат от благородството на собствената си душа. По дяволите, този прекрасен образ във всеки случай имаше и много грозни пукнатини, идеалният господин Халер бе жалко повален. Той изглеждаше също като някакъв ограбен от разбойници знатен човек в окъсани панталони, който би постъпил по-умно сега да научи ролята на бедняк, но той носеше дрипите си, като че ли по тях още висяха ордени, и плачливо продължаваше да претендира за изгубеното си достойнство.