Бродейки в тази нощ, аз дълго премислях особеното си отношение към музиката и повторно открих тази колкото вълнуваща, толкова и злокобна близост с музиката като съдба на цялата немска душевност. В немския дух господства майчиното право, свързаността с природата под формата на една хегемония на музиката, каквато никога друг народ не е познал. Ние, интелектуалците, вместо мъжествено да се защищаваме срещу нея и да се покоряваме на духа, на логоса, на словото и да се вслушваме в тях, всички мечтаем за един език без думи, който да изяснява неизяснимото и да изразява неизразимото. Вместо да свири колкото може по-вярно и добросъвестно на своя инструмент, немският интелигент постоянно е в противоборство със словото и разума и кокетира с музиката. И в музиката, в чудните блажени звукови образи, в удивителните прелестни чувства и настроения, които никога не са били подтикнати до осъществяване, немският дух се е пилял и е пропуснал повечето от своите истински задачи. Всички ние, интелигентите, не се чувствахме у дома си сред действителността — бяхме й чужди и враждебни, затова и в нашата действителност, в нашата история, в политиката и общественото ни мнение ролята на духа е била толкова жалка. Да, аз често премислях това, а понякога и не без да изпитвам неудържимия копнеж веднъж да участвам в извайването на тази действителност, веднъж да бъда сериозно и отговорно деен, вместо винаги да се занимавам само с естетика и духовно художествено занаятчийство. Всякога обаче това свършваше с примирение, с безропотна подчиненост на злата участ. Господата от генералитета и тежката индустрия са напълно прави — с нас, „интелигентите“, нищо не можеше да се предприеме, ние бяхме ненужно, чуждо на действителността, безотговорно общество от остроумни бъбривци. Ох, по дяволите! Бръснач!
Така, изпълнен от мисли и отзвуците на музиката, със сърце, натежало от скръб и отчаян копнеж за живот, за действителност, за смисъл, от копнеж по безвъзвратно загубеното, най-после аз се прибрах у дома, изкачих стълбището, запалих лампата във всекидневната и напразно се опитах да почета малко. Спомних си за уговорката, която ме заставяше утре вечер да отида на уиски и танци в бар „Сесил“, и почувствах спотаен гняв и горчивина не само към себе си, но и към Хермине. Може би го прави с добро и искрено намерение, навярно тя е чудесно същество, но би било по-хубаво, ако тогава ме оставеше да загина, вместо да ме въвлича и увлича в този объркан, чужд свят на игра, чийто блясък е измамен, където аз все пак завинаги ще остана другоземец и където най-доброто в мене запустява и чезне в нищета.
И така тъжен си угасих светлината, тъжен си отидох в спалнята, тъжен започнах да се събличам. Тогава ме смути един необичаен дъх, лекият мирис на парфюм. Оглеждайки се, видях хубавата Мария да лежи в леглото ми, усмихната малко плахо, с големи сини очи.
— Мария! — казах аз. И първата ми мисъл беше, че моята хазяйка ще ме предупреди да напусна, ако узнае това.
— Дойдох — изговори тя тихо, — сърдите ли ми се?
— Не, не. Зная, Хермине ви е дала ключа. Нали?
— О, вие се сърдите. Ще си отида.
— Не, прелестна Мария, останете! Само че тъкмо тази вечер аз съм много тъжен, днес не мога да бъда весел, навярно утре ще ми се удаде отново.
Аз се наведох малко над нея, тогава тя обхвана главата ми със своите големи здрави длани, привлече ме към себе си и дълго ме целуна. После седнах на леглото до нея, улових ръката й, помолих я да говори тихо, тъй като не биваше да ни чуят, и се вгледах в красивото й пълно лице, което лежеше на възглавницата ми, чуждо и чудесно като голям цвят. Тя бавно притегли ръката ми към устните си, после под одеялото и я положи на своята топла, тихо дишаща гръд.
— Не е потребно да бъдеш весел — каза тя. — Хермине вече ми говори, че си угрижен. Всеки може да разбере това. Харесвам ли ти още? Неотдавна, когато танцувахме, беше много влюбен.
Целувах я по устните, очите, шията и гърдите. Допреди миг мислех за Хермине с горчивина и упрек. Сега държах в ръце нейния подарък и бях благодарен. Ласките на Мария не нараняваха чудната музика, която бях слушал днес, те бяха достойни за нея и нейно осъществяване. Бавно отмахвах завивката от красивата жена, докато, целувайки я, не стигнах до пръстите на краката й. Когато легнах при Мария, нейното лице-цвят ми се усмихваше.