В тази нощ, до Мария, аз не спах дълго, а дълбоко и здраво като дете. И пробудил се, преди да заспя отново, пиех нейната красива весела младост и от тихото й бъбрене узнах куп интересни неща за живота им — на нея и на Хермине. Знаех твърде малко за този вид създания и за техния живот, по-рано само в театралните среди случайно бях срещал подобни същества — както мъже, така и жени, които принадлежат наполовина на изкуствата, наполовина към света на чувствените наслади. Едва сега пред мен се разкриваше малко от един своеобразен, странно невинен и странно покварен живот. Всички тези момичета, най-често от бедни семейства, твърде умни и твърде хубави, за да отдадат целия си живот единствено на някаква лошо платена и безрадостна работа колкото за хляба, преживяваха ту от случайни занятия, ту осребрявайки своята прелест и любезност. Случваше се да прекарат по няколко месеца над пишещата машина, понякога биваха любовници на богати епикурейци, получаваха пари и подаръци; идваха времена, когато носеха кожи, возеха се в автомобили, живееха в луксозни хотели, а после — други времена — на живот в тавански стаички. Общо взето, никак не горяха от желание да се омъжват, но при случай наистина можеха да бъдат склонени чрез някое много примамливо предложение. Някои, без жар в любовта, проявяваха благоволение неохотно и само при спазаряване за най-високата цена. Други, към тях спадаше и Мария, бяха необикновено жадни и надарени за любов; повечето с опит в любовта и с двата пола; те живееха единствено заради любовта и постоянно, заедно с официалните си и плащащи приятели, имаха удоволствието и на други любовни връзки. Усърдни и заети, угрижени и лекомислени, умни и все пак безразсъдни, тези пеперуди живееха колкото детински, толкова и изтънчено. Независими, продажни, но не за всеки, очакваха своя дял от щастие и добро време; влюбени в живота, като държаха на него много по-малко от бюргерите, винаги готови да последват някой приказен принц в неговия замък, и винаги с една полуосъзната увереност за тежък и печален край.
Мария ме научи — в онази дивна първа нощ и през следващите дни — на много не само чаровни нови игри и чувствени наслади, но и на ново разбиране, ново презиране и нова любов. Светът на танцовите зали и увеселителните заведения, на кината, баровете и хотелските чайни, където за мене, отшелника и естета, все още имаше нещо малоценно, забранено и унизително, за Мария, за Хермине и техните приятелки беше просто светът, който — нито добър, нито лош — не заслужава ни въжделение, ни омраза в този свят, и в който цъфтеше техният кратък копнежен живот. В него те се чувстваха сведущи и опитни. Те обичаха някоя марка шампанско или някакво блюдо, специалитет на залата, в която поднасят печено на скара, както ние обичаме един композитор или поет, и проявяваха такава щедрост на възхита, умиление и трогнатост към нов танцов шлагер или сантиментална сладникава мелодия, изпълнявана от някой джазов певец, каквито хората като нас — към Ницше или Хамсун. Мария ми разказваше за оня хубав саксофонист Пабло и за един американски напев, който понякога й пеел; тя говореше за това въодушевено, с удивление и любов, които ме развълнуваха и трогнаха много повече, отколкото екстазът на някой високо образован човек от изискани и благородни наслади от изкуството. Какъвто и да бе напевът, аз бях готов ведно с нея да го обичам до полуда; любвеобилните думи на Мария, нейният поглед, заискрил копнежно, врязваха широки прорези в моята естетика. Наистина имаше известни прекрасни творби, няколко изискано прекрасни, които ми изглеждаха възвишени извън всеки спор и съмнение (над всички стоеше Моцарт), но къде беше границата? Нима всички ние, познавачи и критици, в младостта си не бяхме обичали пламенно произведения на изкуството и творци, които днес ни се струват съмнителни и злокобни? Не беше ли така с отношението ни към Лист, към Вагнер, за мнозина дори и към Бетховен? Детското умиление на Мария, разцъфнало при напева от Америка, не беше ли едно също така красиво, извисено над всяко съмнение преживяване на изкуството, каквото е вълнението на някой член на висш учебен съвет от „Тристан“ или възторгът на един диригент от Деветата симфония? И нима това не бе в особено добро съзвучие с възгледите на господин Пабло и не му даваше право?
Изглежда, че и Мария обичаше много този красавец Пабло.
— Той е хубав човек — казах аз — и на мене ми харесва много. Но кажи ми, Мария, как можеш наред с него да обичаш и мене, скучен старик, който не е хубав и дори косите му вече сивеят, не умее да свири на саксофон и да пее английски любовни песни?