— Не говори така грозно — каза тя повелително. — То е съвсем естествено. И ти ми харесваш, и ти имаш в себе си нещо хубаво, мило и особено, трябва да останеш такъв, какъвто си. За тези неща не бива да се говори и да се иска сметка. Видиш ли, когато ме целуваш по шията или ухото, аз долавям, че ме обичаш, че ти харесвам; ти можеш да целуваш по такъв един начин, сякаш с мъничко плахост, а тя ми говори: Той те обича, той е благодарен заради хубостта ти. Това много, много ми харесва. А после у друг мъж ми е по сърце тъкмо противоположното, че привидно не ми се удивлява и ме целува така, като че ли е милост от негова страна.
Отново заспахме. И пак се събудих, непрестанал да я държа в обятията си, нея, моето красиво, красиво цвете.
И чудно — красивото цвете все пак неизменно оставаше дар, поднесен ми от Хермине! Тя неизменно стоеше зад този дар; беше скрита в него като зад маска. А между това неочаквано помислих за Ерика, моята далечна зла любима, клетата ми приятелка. По хубост едва ли отстъпваше на Мария, макар не така цъфтяща и волна, а и по-бедна на малки гениални изкуства в любовта, и тя стоя няколко мига пред мен като видение, ясно и болезнено, обичана и дълбоко вплетена в съдбата ми, и отново изчезна в съня, в забравата, в леко натъжаващата далнина.
И в тази красива нежна нощ пред мен изплуваха много картини на моя живот, който толкова дълго протичаше пуст, беден, безлик. Сега, вълшебно отприщен от Ерос, изворът на виденията бликаше дълбок и пълноводен и за мигове сърцето ми замираше от възхита и тъга от това, колко богата бе картинната галерия на живота ми, как душата на клетия степен вълк беше пълна с високи вечни звезди и съзвездия.
Детството и майка ми се провиждаха, нежни и озарени като далечен, безкрайно син, потънал в унес планински дял; звучеше, непоколебим и ясен, хорът на моите приятелства, започвайки с приказния Херман, духовния брат на Хермине; уханни и неземни като влажни, разцъфнали от водните глъбини цветя, изплуваха образите на много жени, които бях обичал, желал и възпявал, а само с малко от тях се свързах и се опитах да притежавам. Появи се и моята жена, с която преживях няколко години. Тя ме научи на другарство, спорове и примирения, и въпреки всички житейски несгоди, у мен се бе запазило живо дълбинно доверие към нея до деня, когато, обезумяла и болна, ме напусна с внезапно бягство и диво възбунтуване, а аз открих колко много съм я обичал и колко дълбоко съм й вярвал, че този срив на доверието ме бе засегнал толкова тежко и за цял живот.
Тези видения — те бяха хиляди, със или без имена, — завърнали се всички, изплуваха млади и обновени от извора на любовната нощ и аз отново знаех забравеното сред страданието, че те бяха богатството и ценността на живота ми и неразрушими продължаваха да съществуват. Преживяванията, превърнали се в звезди, които можех да забравя, но не и да унищожа, чийто низ беше сказанието за моя живот, а звездният им блясък — ненакърнимата стойност на моето битие. Животът ми беше мъчителен, с погрешни стъпки, нещастен, водеше към отказ и отрицание, горчеше от съдбовната сол на цялото човечество, но той беше богат, горд и богат; дори и в страданието — царствен. И ако краят на пътя до залеза бъдеше напълно и още по-жалко пропилян, сърцевината на този живот беше благородна, тя имаше облик и раса, не се касаеше за пфениги, а за звезди.
Оттогава измина вече доста време, много неща се случиха и се промениха, мога да си спомня само за малко подробности от онази нощ: за отделни думи, разменени между нас; за отделни жестове и действия на дълбока любовна нежност; за звездно ясните мигове на събуждането от тежкия сън на любовната изнемога. Но в онази нощ, за пръв път от началото на падението ми, моят собствен живот ме погледна с неумолимо сияещи очи, където отново възприех случая за съдба, а развалините, с които беше осеяно битието ми — за божествени отломки. Моята душа отново пое дъх, очите ми прогледнаха и за минути долавях пламнал, че ми е потребно единствено да събера разпръснатия свят от видения, единствено да издигна до цялостен образ живота ми като Хари Халер Степния вълк, за да премина сам в света на виденията и да бъда безсмъртен. Нима всеки човешки живот не означава един пристъп към тази цел и опит да бъде достигната?
На сутринта, след като бях разделил закуската си с Мария, трябваше незабелязано да я изведа от къщата и това ми се удаде. Още същия ден в близък градски квартал наех за себе си и нея една стаичка, която бе определена само за нашите срещи.
Хермине, моята учителка по танц, идваше, вярна на дълга си, и аз трябваше да уча бостън. Тя бе строга и неумолима и не ме освободи от нито един час, защото беше решено, че ще отида с нея на предстоящия бал с маски. Бе ме помолила за пари заради маскарадния й костюм, обаче отказваше да обясни каквото и да е във връзка с него. Все още ми беше строго забранено да я посещавам или дори да узная къде живее.